Мирча Елиаде: Младост без младост (Фантастична проза)

Чу камбаната на Митрополията и се досети каква беше тази нощ — да, разбира се, нощта преди Възкресение Христово! И закрачи бързо, като внимаваше да не нагази в обилно измокрената от дъжда трева. Не забеляза как съвсем ускори хода си, но само след двайсетина метра, при кръстовището, го задържа червеният светофар. Огледа булеварда, заприличал на коритото на буйна река. Светофарът премигна и в същата секунда внезапно се разнесе мощен взрив, съпроводен от ослепителнобяла светлина. Нажеженият смерч, долетял от небето, сякаш беше готов да го погълне! Замига и с усилие разтвори клепачи, здраво стиснал дръжката на чадъра си.

— Някъде наблизо трябва да е паднала мълния — каза си той. А дъждът плющеше, сякаш струите нахлуваха от всички посоки, но тялото му не усещаше нищо. Камбаната на Митрополията заби отново, а след нея подеха песента й и останалите камбани. Сред звуците на празничното Благовещение, тъй близо до него отделно се обади друга камбана — самотна и безутешна.

„Да, просто се изплаших“ — помисли си и се разтрепера. — „Трябва да е от студа“ — реши за себе си и усети, че в този момент лежи на земята, в алеята до тротоара. — „Ах, съвсем съм мокър, до кости!“…

— Повали го мълнията, с очите си видях — дочу нечий прегракнал от вълнение мъжки глас. — Май че го уби! Горкият! Всичко видях. Чакаше да премине при светофара и изведнъж пламна целият, просто за секунди, от главата до петите. И чадърът, и шапката му, и палтото! Добре, че вали, иначе щеше да изгори като сухо дърво, на въглен можеше да стане… Не вярвам още да е жив…

— Ами ако е жив, какво ще го правим?

Вторият глас идваше по-отдалече, уморен и едва ли не погребален.

— Изглежда този е бил голям грешник, след като мълнията го удари точно през тази нощ и при това съвсем близо до църквата… Нека видим какво ще ни кажат в дежурната стая.

Той с учудване установи, че не усеща абсолютно нищо, сякаш беше останал съвсем без тяло. От разговора между двата гласа се досети, че са го докарали в болница.

Но как? На ръце или на носилка? С кола ли?

— Мисля, че няма никаква надежда — дочу след малко и трети глас, също така отдалече. — Не е останало живо място по него. Дори сантиметър от кожата. И как ли все още диша това тяло, просто необяснимо. Обикновено в такива случаи…

Да, всеки знае, че ако е изгорена повече от половината кожа, няма никакъв шанс да се оцелее.

Стори му се унизително и нелепо да влиза в мислен спор с тези, които се суетяха около него. Слава Богу, че не ги виждаше — клепачите му бяха здраво стиснати. Не искаше да ги слуша… Беше някъде далече, далече — усещаше, че там е много добре…

— И какво го сполетя след това? — попита малко насмешливо тя. — Някаква друга трагедия?

— Чак трагедия не е, но нещо от тоя род. Когато човек се съсредоточи над една идея и се посвети на науката…

— И кое наричаш ти наука? — пресече го тя. — Математиката или китайския?

— И едното, и другото, както и още много други неща. Постоянно откривах за себе си различни науки, чужди езици и поред се влюбвах в тях…

Улови го за ръкава, за да не се обиди.

— Математиката, да, това го разбирам, но ако нямаш призвание за нея, просто не се захващай. Обаче китайският?

Той неволно се разсмя, защото тя произнесе твърде изразително: „Обаче китайският?“

— Струва ми се, че ти обясних. Преди две години, когато бях в Париж през есента, отидох на лекция при професор Шаван. А след това го потърсих в кабинета му. Той ме попита от колко време се занимавам с китайски и кои други източни езици зная. Няма да препредавам нашия разговор сега. Смисълът му беше в това, че ако аз за няколко броени години… не овладея, освен китайския, санскритски, тибетски и японски, със сигурност няма да стана истински ориенталист.

— Сигурно си му казал, че само китайският ти стига, нали?

— Позна! Но той възрази, че един синолог не може да мине без японския и още по-малко без другите южноазиатски езици, както и без някои диалекти. Работата обаче не беше в това.

Когато разбра, че уча китайски от пет месеца, той написа на дъската двайсетина йероглифа и ме помоли да ги прочета и преведа. Прочетох ги, както можах, и преведох нещо от тях. Тогава той учтиво ми се усмихна: „Да, не е зле! — каза. — И след като е само за пет месеца… По колко часа на ден се занимавате?“ „По шест като минимум“ „Тогава китайският език не е за вас. За него трябва да имате много силна зрителна памет… Драги приятелю! — усмихна се отново той с особената си усмивка, едновременно дружелюбна и подигравателна. — Драги приятелю, за да овладеете китайски, трябва да имате фотографска памет, подобно на мандарините. Ако нямате такава, ще ви трябват три-четири пъти повече усилия. Как мислите, дали си струва труда?“