Мирча Елиаде - Младост без младост (Фантастична проза)

— Защо не пишете колега? — няколко пъти повтори въпроса си Йорга.

— Пиша, господин професор, вече десет години се потя над едно нещо.

Тук се намеси Давидоглу с дежурното си остро езиче:

— Попитайте го, попитайте го, господин професоре, каква е тази работа! De omni scibili!… За всичко познаваемо!

Това беше една от постоянните шеги, с които Давидоглу го посрещаше в учителската стая, щом го видеше с нова купчина книги, пристигнали сутринта от Париж, Лайпциг или Оксфорд.

— Кога мислите да се спрете, Доминик? — питаха го колегите му.

— Как кога? Та аз съм още по средата на пътя…

Уви, похарчил още преди войната своето неголямо наследство за редки книги и пътешествия с познавателна цел, той беше принуден, както винаги е било, да преподава в лицея латински и италиански, които отдавна вече не го интересуваха. И да губи заради тези часове много от ценното си време. Наистина, ако трябваше да преподава нещо, щеше да предпочете история на цивилизациите или философия…

— С вашия замах и интереси и десет живота няма да ви стигнат.

Отвръщаше почти твърдо:

— За философията и десет живота са малко!

— Habe nun, ach Philosophie… durchaus studiert! — произнесе с патос учителят по немски. — Продължението ви е известно.

От приказките на асистентите подразбра защо Професора нервничи. Доктор Бернар го бомбардираше с въпроси:

— En somme, qui est ce Monsieur? Всъщност кой е този господин? — направо попита в едно от писмата си той.

Наистина писмата още никой не ги беше видял, дори и доктор Гаврила. Доктор Бернар явно беше дочул, че пациентът, когото бе проучвал в началото на април, не е изгубил зрението си и постепенно възвръща способността си да говори. Любопитството на парижкото светило беше възбудено повече от всякога. Искаше не само докладите за физическото оздравяване, но и подробни сведения за умственото състояние на пациента. Това, че последният разбираше френски, предполагаше определено културно ниво. Докторът жадуваше да установи дали то се е съхранило, или се е изгубило. Предлагаше серия тестове: речников запас, синтаксис, вербални асоциации…

— Но краят на вашите усилия се вижда вече, нали?

— Всяко начало е трудно. Античността, Средновековието и Новото време са почти готови. Първата част — изворите на културното изграждане и наследство, произходът на езика, обществото, семейството и другите институции — бие сами разбирате, нужни са години, за да се събере подобен материал. А в нашите провинциални библиотеки… Преди, докато имах средства, купувах книги, но сега, в тази беднотия…

С течение на времето му ставаше все по-ясно, че няма да успее да завърши своята единствена книга, труда на своя живот. Една сутрин се събуди с вкус на пепел в устата. Наближаваше шейсетгодишнината му, а всичко, което бе започнал, остана недовършено. Учениците му, както обичаше да нарича онези от по-младите си колеги, преизпълнени с възхищение, които всяка седмица се събираха в библиотеката, за да чуят беседите му върху големите проблеми и как той трябваше да ги разреши, — „учениците“ постепенно се пръснаха по широкия свят. Всички до един, така че нямаше на кого да остави ръкописите си и събраните материали.

Откакто научи, че в кафе „Селект“ го наричаха Достопочтения или Татко Доминик, разбра, че престижът му е вече поразклатен. Престиж, с който се гордееше още от времето на войната, когато Николае Йорга го похвали в своя лекция, а после от Яш често изпращаше до него по някой студент книги, които да ползва. Докато един ден не забеляза как в учителската стая, а и в кафенето, вече беше престанал да блести и да бъде в центъра на всеобщото внимание. А и след като дочу думите на Ваян: „Съвсем е западнал нашият Достопочтен“, дори не споменаваше нищо за новите книги, за статиите в „NRF“, в „Критерион“ или в „Ла Фиера Летерария“.

А след това се заредиха един след друг неговите, както ги наричаше, „моменти на затъмнение“.

— Какво правите тук, господин Матей?

— Разхождам се. Малко ме наболява главата, та реших да се поразтъпча.

— Но как така, по пижама, и по Коледа? Ще се простудите, господин Матей!

На следващия ден за това научи целият град. Предположи, че в кафе „Селект“ ще искат да го одумват и затова не се появи нито същата, нито на другата вечер.

— При първия удобен случай! — разсмя се той, както някога пред входа на „Селект“ — При първия удобен случай…

— Какво се готвите да направите при първия удобен случай, господин Матей? — заинтересува се Ваян.