Мирча Елиаде - Младост без младост (Фантастична проза)

„Наистина, какво?“ — той смутено погледна събеседника си, опитвайки се да си спомни. Но в края на краищата вдигна рамене и се отправи към къщи. И когато натисна бравата, си спомни: да, при първия удобен случай ще отвори синия плик.

„Но само не тук, където всички ме познават. Ще отида по-далече, в друг град, дори може и в Букурещ…“

Една сутрин помоли сестрата за лист хартия, молив и плик. Написа няколко реда, запечата плика и поиска да го предадат на Професора. После зачака с примряло сърце. Кога друг път се беше вълнувал така? Може би в онова утро, когато обявиха обща мобилизация в Румъния? Не, преди дванайсет години, когато видя очакващата го в хотела Лаура със светналите може би от сълзите й очи…

— Трябва да ти кажа нещо — започна тя и се насили да се усмихне. — Длъжна съм. Чувствам това отдавна, но от известно време вече не мога да мисля за друго. Чувствам, че ти вече не си мой… Не, не ме прекъсвай, моля те! Това съвсем не е онова, за което си мислиш… Чувствам, че ти вече не си мой, че не си тук, до мен, а си в някакъв друг, само твой свят, не, нямам предвид работата ти, която, каквото и да си мислиш, все пак ме интересува, не, имам предвид, че ти си попаднал в някакъв друг, чужд за мене свят, където ми е забранено да влизам. За мен, а и за теб, мисля, че сега ще е по-добре да се разделим. И двамата сме още млади, и двамата обичаме живота. Ти сам ще се убедиш в това, съвсем скоро…

— Добре — каза Професора и акуратно постави листа в бележничето си. — Ще дойда след малко.

След час, когато затвори вратата да не им пречат, Професора приближи един стол до леглото.

— Слушам ви. Не се напрягайте сега излишно. Думите, които не можете да произнесете в момента, просто ги напишете. Имате хартия, нали?

— Вие ще разберете защо се принудих да прибегна до тази хитрост — започна развълнувано той. — Искам да избегна приказките. Ще ви кажа сега: името ми е Доминик Матей, на осми януари навърших седемдесет, преподавам латински и италиански в лицея „Александру Йоан Куза“ в град Пиатра Нямц и живея там, на улица „Епископска“, номер осемнайсет. Къщата е моя собственост, както и библиотеката от осем хиляди тома, която според завещанието ми ще бъде на лицея.

— Да, да — въздъхна Професора, като го погледна едва ли не със страх.

— Няма да е голям проблем за вас да проверите това. Но ви заклевам, нека да си остане пълна тайна! Познава ме целият град. Ако са ви нужни още доказателства, ще ви начертая плана на моята къща, ще ви кажа кои книги в момента са на бюрото ми. Ще ви съобщя каквато подробност пожелаете. Но там, в Пиатра Нямц, никой не бива да узнае какво точно се е случило с мен. Поне засега. Това, че останах здрав и невредим, както сам казахте, е наистина сензация… Ако се разбере, че сега изглеждам много по-млад… представяте ли си?… Агентите от Сигуранца, които вече бяха тук, за нищо на света няма да се съгласят, че съм на седемдесет години. Няма да повярват, че аз съм този, който съм си всъщност, и ще се захванат с мен. Кой знае какво може да се случи… Затова, моля ви, ако считате, че моят случай представлява интерес за нацията, тогава ме запишете под някое измислено име. Разбира се, временно. И ако сте недоволен от моето поведение, съгласен съм да разгласите истината…

— Ах, оставете — каза Професора. — Засега най-важното е да се уредят формалностите. Все пак каква възраст да напиша? Без брада ще изглеждате на трийсет. Да ви пишем ли на трийсет и две?…

Още веднъж попита за името на улицата и номера и ги записа в бележничето си.

— Къщата ви сега без надзор ли е?

— Не, там е моята стара икономка, Вета. Живее в две стаички до кухнята. Държи ключовете от всички стаи.

— Сигурно имате албум със снимки. Имам предвид, вие на млади години.

— Всичко е в горното чекмедже на голямата маса. Три албума. Ключът от чекмеджето е на масата под кутията за цигари… Но ако този, когото изпратите, говори с Вета, целият град веднага ще научи.

— Не се безпокойте, ще се справим и без нея.

Професора замислено прибра бележничето в джоба си, помълча и се надигна от стола.

— Признавам, че вашият случай не ми дава покой. Когато нищо не разбираш, а и никой друг също не разбира… Може би вашите физически упражнения нощем?

Той сви рамене. Значи знаеха…

— Веднъж ми изтръпнаха краката, тогава станах от леглото — и ето тук, на килима…

— И нищо не ви изненада?

— Изненадах се и още как!? Проверих цялото си тяло: мускулите ми изглеждаха като през младостта, пъргави и твърди. Просто не го очаквах. За тези седмици на пълно обездвижване трябваше… не знам как да го кажа?