Мирча Елиаде - Младост без младост (Фантастична проза)

— Да, наистина би трябвало… — не му подсказа Професора и се отправи към вратата, но внезапно се обърна и се взря в очите му. — Забравихте да ми дадете вашия букурещки адрес.

Усети, че се изчервява и се усмихна някак насила.

— Нямам адрес тук. Идвах направо от влака от Пиатра Нямц. Влакът пристигна около полунощ. Беше Великден.

Професора не сваляше недоверчивия си поглед от него.

— Но все едно нанякъде сте се запътили. А до вас, на тротоара, не са намерили никакъв куфар.

— Куфар изобщо нямах. Не носех нищо друго освен синия плик. Имах намерение да се самоубивам. Струваше ми се, че нямам друг изход. Всичко беше в синия плик: няколко милиграма стрихнин, които си бях запазил за всеки случай…

Знаеше, че това е сън, но колкото и да плескаше свежо избръснатите си бузи, не успя да се събуди. Едва когато колата излезе на булеварда, позна мястото — и то по аромата на цъфналите липи.

„Движим се към булевард «Киселев»“, досети се той и погледна със свито сърце към старите сгради, навяващи спомени от студентските години. Да, от доста време не беше идвал тук!

Навлязоха в алея с високи дървета. Отвориха някаква порта, чакълът заскърца под гумите и колата спря до високо стълбище със сиви каменни стъпала.

— Защо не слизате от колата? — дочу непознат глас и учудено се огледа. Нямаше никого наоколо. Само горе, както му се стори, се открехна някаква врата. Изглежда тук го очакваха.

„Трябва да вляза“ — каза си той.

И се събуди от ослепителната светлина на утрото. Още нямаше шест. Явно вечерта бяха забравили да спуснат щорите. Скоро се появи сестрата.

— Донесох ви костюм.

Носеше цял куп дрехи и се усмихваше. Казваше се Анета, беше млада и най-отраканата. Преди няколко дни го погледна право в очите и каза: „Когато ви изпишат, ще ме поканите ли някоя вечер на кино?“.

Сега му помогна да се облече, макар да не се нуждаеше от помощ. По разочарования й поглед разбра, че сакото не му стои добре.

— Тясно е в раменете — отсече тя и оправи синята вратовръзка, която изобщо не отиваше на раираната риза.

Минаващият дежурен лекар го огледа и направи кисела гримаса.

— Веднага проличава, че костюмът не е ваш. Това може да предизвика подозрение. Трябва да ви намерим нещо друго.

Доктор Гаврила каза, че имал няколко костюма, останали от чичо му и при това с много добро качество.

— След смъртта на чичо му — уточни Анета. — Не е прието да се носят дрехи на чужди покойници. Виж, ако са свои, може, в тяхна памет…

— Ще мине и така. Вече няма време за преобличане. Може би ще отида там и друг път.

— Но с това никакво сако — забеляза дежурният лекар — само ще привлечете внимание към себе си. И те ще започнат да ви следят…

— Ако седне в дъното, на задните редове, може и да мине.

Тръгна през двора, съпровождан от доктор Кирила — беше най-малко симпатичен от всички, защото явно го шпионираше. Погледна към колата и рязко спря.

— Вече съм виждал тази кола! — прошепна. — Нощес я видях насън… Което, бих рекъл, е лоша поличба и може да означава нещастие.

— Не съм суеверен — твърдо и безапелационно произнесе доктор Кирила, разтваряйки вратата. — Така или иначе, нас ни очакват.

Когато колата се отправи към булеварда, притихна в някаква странна нега, на моменти редуваща се с мощни приливи на радост.

— Отворете прозореца — помоли той, — сега ще минем край цъфналите липи… Приближаваме се до шосето — и преди да продължи, замълча за миг. — Ето, виждате ли колко е красива сградата зад високите дървета, каква прекрасна алея, покрита с чакъл. И онази стълба от сив камък…

Доктор Кирила през цялото време се взираше в него крайно озадачен. Най-сетне колата спря в подножието на стълбата.

— Защо не слизате от колата? — обади се някакъв глас.

— Чакаме дежурният да запише за пристигането ни — отвърна шофьорът.

Скоро по чакъла заскърцаха нечии бързи стъпки и зад колата се появи, подстриган по военному, мъж със смугло, сипаничаво лице. Доктор Кирила отвори колата.

— Ето го и нашия пациент, за когото ви информирахме. Внимавайте с него. Цялата отговорност сега лежи върху вас.

— Разбрано! — измърмори сипаничавият. — Можете да бъдете спокоен. Ще го наблюдаваме.

— Каквото и да прави в болничната си стая или в градината — уточни доктор Кирила, — вас не ви засяга. Ще го следите извън сградата…

Стаята му хареса — просторна, с прозорци към градината и както му обеща Професора, с маса и етажерка за книги. Приближи се към отворения прозорец, вдъхна от аромата на разцъфналия шипков храст. И макар да се усмихваше и да поглаждаше доволно с ръка лицето си, вече не за първи път в последно време изпита странното чувство, че всичко това всъщност няма никакво отношение към него и навярно се отнася за някой друг.