Мирча Елиаде: Гадателят

На 9 март 1907 г., в разгара на голямото селско въстание, разтърсило цяла Румъния, в Букурещ се ражда Мирча Елиаде. И тази паметна година е „малка нишка от връзките му с румънския селянин“, както ще се изрази той през 1966 г.: „Гордея се, че произхождам от семейство на молдовски разеши (свободни, незакрепостени селяни — б.м. О.С.). Бащата на моя дядо беше разеш, а аз съм трето поколение, изуло цървулите, и макар да съм роден в столицата, се чувствам по-близо до «корена» на страната.“ Наистина, обширното му научно творчество може да се погледне тъкмо от този ъгъл — от селския произход. Защото в повечето от своите книги Мирча Елиаде коментира и възпроизвежда духовната вселена на селото. А нали от незапомнени времена то съхранява и ревниво пази наследството на старите вярвания и религиозни обреди, защото тълкуването им може да хвърли светлина върху човешката същност, да открие онова, в което са посветени малцина… „Работата е в това, не сляпо да вярваме на народните легенди и суеверия, а да не ги отхвърляме и хулим като вредни измислици на примитивния дух“ — пише той в началото на 50-те години, когато в Чикагския университет, специално за него, се открива първата в света катедра по сравнителна история на религиите. По този начин Елиаде дава тласък и на изследванията в областта на фолклора. В началото на своя творчески път той го нарича „главен инструмент на познанието“.

Годините след Европейската война — период на разцвет на румънската духовност — са и време, в което се формира младият интелектуалец Мирча Елиаде. Още тогава той открива своите две теми, донесли му в края на 30-те години първите международни признания: историята на религиите и литературата. Много по-късно, през 1977 г., по повод избирането му за член на Белгийската академия, той ще заяви: „Принадлежа към културна традиция, която не изключва мирното съжителство между научното изследване и изящната словесност. Редица видни румънски учени: Дмитрие Кантемир, Богдан Петричейку Хашдеу, Николае Йорга, Василе Първан се изявиха и като даровити писатели, а най-прочутият от нашите поети Михай Еминеску бе оригинален философ и един от големите ерудити на своето време. Що се отнася до мен, смятам, че съществува структурна аналогия между научните трудове и литературните опити.“

Мирча Елиаде дебютира през 1922 г. с автобиографичен роман, още ненавършил петнадесет години. „Исках да създам образцов документ за юношеството — пише в своя «Дневник» (1973) той. — Реших да не измислям и украсявам действителността и мисля, че успях. Тогава бях твърдо убеден, че съм първият юноша в света (!), който пише книги за своята възраст.“

От „факта и документа“ той постепенно се обръща към литературата на фантастичното и магическото, което обаче не измества реалното, а го осветлява — съгласно неговата концепция. А тя гласи, че нашият свят е много по-обожествен, отколкото го възприемаме ние, със своето скептично съзнание. Разбира се, всичко това е резултат на дългогодишни упорити занимания главно в областта на историята на религиите — наука, донесла на Елиаде световно признание. Двадесет и една годишен, след като завършва философския факултет на Букурещкия университет, той заминава за Индия, където за четири години се потопява изцяло в индийската философия и главно в учението йога, за което написва прочутата си докторска дисертация „Йога, или опит върху произхода на индийската мистика“, Париж, 1936 г., по-късно триумфално обиколила света. „Отидох в Индия, за да се освободя от усещането за провинциализъм, което ми внушава дотогава общуването само със западната философия. Още като студент бях убеден, че мисленето започва със Сократ. Копнеех да достигна дълбоките пластове на философията.“ Всъщност Елиаде следва и продължава една традиция в румънската духовност — интерес към древноиндийската култура в различна степен са проявявали още Еминеску, поетът Джордже Кошбук, скулпторът Константин Брънкуш (Бранкузи), философи, художници, белетристи.

Събитията от Втората световна война го заставят да напусне родината си. От 1940 г. живее и работи като дипломат и университетски преподавател последователно в: Лондон, Париж и Лисабон, докато накрая, през 1957 г., се установява окончателно в САЩ, където напуска този свят през март 1986 г., изпратен с многохилядни траурни процесии в Чикаго и Париж. През тези години той издава сам или в сътрудничество няколко важни специализирани списания, а публикуваните от него книги и статии му донасят световно признание. Става редовен или почетен член на редица академии и университети: от Англия, Франция, Австрия, ФРГ, Мексико, САЩ, Италия и др. Превеждан е навсякъде — от Чили до Япония; токийското събрание на съчиненията му достига 13 тома, издадени само за четири години (1974–1977).