Мирча Елиаде: Гадателят

Трябва да отбележим, че „пространството“ между Еминеску и Мирча Елиаде е заето от успешните търсения на ред първостепенни майстори в румънската фантастична проза: Й. Л. Караджале, Гала Галактион, Василе Войкулеску, Чезар Петреску, Михаил Садовяну, Павел Дан. Но може би най-вдъхновено претворява поетичния свят на тези митове в духа на наивния свещен бином — възвишеното и земното — именно Елиаде. Употребихме този магически термин, тъй като при автора на книгите „Le Sacré et le profane“ (Сакралното и профанното), „Aspects du mythe“ („Аспекти на мита“) и „Mythes, rêves et mystères“ („Митове, сънища и вълшебства“) тези две понятия се намират в частично противопоставяне, което — колкото и да е парадоксално! — е смекчено от взаимното им допълване. По този повод той пише в своя дневник: „Ще демонстрирам автономни, неповторими мащаби на поведението, формули за митовете и митологията, адаптирани за съвременното съзнание. Искам да подчертая, че днешният човек не по-малко от първобитния се нуждае от митове и поучителни истории. Аз ще възвърна достойнството на метафизичната проза, която пренебрегват реалистите, издигнали на пиедестал психологическия анализ за сметка на спектралния.“

В обширното художествено творчество на Елиаде този аспект е твърде интересен; има определено новаторски характер (като мислене и белетристична техника). И тъй „свещеното“ или „възвишеното“ може да приеме формата на най-прости предмети, като например камъчетата на плажа от разказа „Гадателят“ или най-обикновени човешки създания — момчето от „Дъщерята на капитана“, да се превъплъти в скромния стар учител със символичното име Фаръма (Троха) от романа „По улица «Мънтуляса»“, да се персонифицира и в лицето на истински „приобщения“ — поета Адриан от новелата „В двора на Дионис“. Но за да разберем поетиката на Мирча Елиаде, трябва да прочетем разказа „Мост“, който, както повечето кратки прозаични съчинения на автора, е лишен от онова, което наричат сюжет или фабула. Текстът тук е всъщност сборен разказ на много персонажи, случайни съседи по купе. Случват се странни произшествия — без причини и последствия, нелогични от гледна точка на съвременния човек: някакъв млад и рядко красив офицер се връща всеки ден у дома си на кон, старица броди по улиците на града и мъкне със себе си момче, което непрекъснато чете една и съща книга, разни странни, подозрителни мъже се срещат и разговарят веднъж в годината на определен ден в апартамент на втория етаж на една къща и т.н. Но ако се опитаме да „извадим“ тези разкази и ги подредим в друг ред, те ще придобият определен смисъл. Подобен процес е възможен само по логиката на дадения художествен текст, а ролята на многочислените епизоди е необходима, за да се очертаят координатите на „свещеното пространство“ и атмосферата, което от своя страна води до отказ от рамките на историческата хронология. Може би затова е почти невъзможно да се преразкажат новелите и разказите на Мирча Елиаде. Мотивите, темите и символите не съществуват в чист вид — проявяват се единствено в цялостната структура и повествователната реч. Наистина, рядко се срещат други прозаици, при които има толкова тясна взаимна зависимост между литературната структура и смисъла. Ако се опитаме да дефинираме накратко повествователния модел на прозата на Мирча Елиаде, ще трябва да си послужим със сполучливото определение на един негов букурещки изследовател, нарекъл я „митологично-полифонична реч“. А най-точната илюстрация за това, разбира се, благодарение на своите естетически качества, ще бъде малкият роман „По улица Мънтуляса (Спасителя)“, съставен от цяла сюита разкази, които на свой ред изхождат един от друг. И всичко това води читателя през тунел от нескончаеми истории, финалът — в пълно съответствие с конструкцията на романа — е открит, позволява свободна, многозначна интерпретация, способна да обхване нова серия от събития. При това авторът съвсем не се старае да изясни тайните на тези последователни епифании (явления — грц.), както и „затъмненията на възвишеното в непосветения свят“ — голямата натрапчива идея на Елиаде. И може би тъкмо тук трябва да се търси вътрешният център на тази проза, която в определени моменти може да ни се стори прекалено бъбрива или претоварена от езотерични намеци и символи.

Мирча Елиаде създава архитектониката на един въображаем свят, чиито опори, както земята на древните индуси, са колоните на мита. Заедно с други бележити представители на румънската диаспора (Тристан Цара, Константин Бранкуш, Джордже Енеску, Емил Чоран, Йожен Йонеско) той дава своя влог в съвременната световна култура.