Мирча Елиаде - Гадателят

— Господин Пашкевич е наистина прекрасен художник, но той е и голям лентяй — дразнещо проточи думите си Санда. — У нас е вече трети ден, а още не е докоснал четките…

— Как ще заповядате да приема вашия приятелски упрек? — галантно й отвърна художникът. — Бих могъл да го приема, в смисъл, че нямате търпение да ме видите как работя, че трябва по-бързо да си свърша работата и да си отида…

Санда му се усмихна окуражително. Егор прекрасно разбираше този език, всичките му нюанси — полушеговити, кокетни и капризни и онова, което се криеше зад тях — чар, желание, зов. „Санда е очарователна жена“ — каза си той. — При все че поведението й през тези три дни малко го поразочарова. Тук, в чифлика, тя не приличаше на онази разкрепостена млада особа, която в Букурещ така смело се приближи до него и така сърдечно и нежно му подаде ръката си, когато му предложиха да погостува за месец у тях, в чифлика. „Може би сега тя просто се стеснява от останалите гости“ — опитваше се да я оправдае Егор.

— Истината е, че по това време на годината за нищо не ме бива — продължи той, обръщайки се към господин Назарие. — Става дума за рисуването. Може би заради времето, заради есента — всъщност сега по-скоро е лято — толкова разлагащо ми действа този сезон.

— Но аз бих му простила, ако е готов да се поправи — засмя се Санда. — Тези три дни беше толкова шумно, толкова много народ, всякакви гости, приятели, не беше за работа. Но от утре може да започне, ще бъдем сами…

Егор си играеше с ножа. Ръцете му имаха нужда да хванат нещо твърдо и хладно.

— Аз също ще се постарая да не преча на никого, — обеща господин Назарие. — Ще се виждаме само тук…

Госпожа Моску разсеяно кимна.

— Оказвате ни голяма чест с вашето присъствие.

— Изведнъж се вряза нейният неочаквано уверен и силен глас: — Вие сте истинска гордост за румънската наука!…

Явно, че това словосъчетание й доставяше огромно удоволствие. Егор погледна надолу и отпусна ножа. Свела ресници, Санда следеше движенията му с досада. „Кой знае какво ще си помисли той за майка…“

— Госпожо — неочаквано прекъсна домакинята господин Назарие, — позволете ми да отклоня вашите похвали от мен към моя учител, великия Василе Първан. Той наистина беше нашата гордост, нашият връх, геният на Румъния…

Изглежда, че професорът само чакаше повод да заговори и да се разграничи от тази компания, от тези странни гости. Той говореше за учителя си с жар и благоговение. Именно от него се беше заразил от археологията.

Неговият учител беше доказал, че румънската земя е славна преди всичко със своята древна история.

— Ами прелестта на разкопките, живота в палатка, вълнението пред всеки намерен предмет! Дори пред някой железен гребен или ръждив гвоздей, парче от глинен съд, жалки и вече ненужни предмети — за нас, археолозите, по-скъпи и от най-ценната книга, а може би и от най-красивата жена…

Санда погледна Егор, усмихна се, като очакваше неговата иронична усмивка. Но той слушаше с уважение и разбиране.

— Понякога с един прост железен гребен се започва откриването на цяла цивилизация… — отново се обърна към госпожа Моску професорът и изведнъж нещо го хвана за гърлото и гласът му секна. Той се изкашля и притвори очи. Наистина колко може да види човек със затворени очи!

— Кой ще пие кафе? — високо попита в този миг Санда и ставайки от масата, шумно дръпна стола си назад.

Господин Назарие почувства студена вълна да пронизва цялото му тяло, сякаш изведнъж бе попаднал сред ледена мъгла. „Просто съм много уморен“ — помисли си той. — Премести поглед към Егор. Стори му се, че той се усмихва и е седнал по особен начин, като ученик в клас.

— Ще пиете ли кафе, господин професоре? — дочу гласа на Санда и побърза да отговори.

— С удоволствие, с удоволствие…

Но като видя на масата чашките с кафе и разбра за какво са го попитали, той дойде на себе си. Отново, вече без да се страхува, господин Назарие вдигна очи към госпожа Моску. Домакинята седеше замислено подпряла главата си с ръка. Всички на масата мълчаха. Само забеляза, че Симина го гледа изпитателно, дори с недоверие. Сякаш се мъчеше да разгадае някаква тайна. Загрижеността й беше тежка, неприязнена. Съвсем не детска…

Господин Назарие предпазливо отвори вратата. Свали от стената малката газена лампа, намали фитила й и тихо тръгна по коридора, стараейки се да стъпва безшумно. Но боядисаният в тъмновишнево под проскърцваше дори под дебелата вълнена пътека. „Що за маниер — да настаняват гостите по ъглите на къщата!“ — с известно раздразнение мислеше господин Назарие. Не защото се страхуваше, но до Егоровата стая трябваше да мине през доста дълъг коридор покрай толкова много врати. Притесняваше се да не обезпокои някого. Освен ако тези стаи не бяха празни… Но сега за това съвсем не искаше и да мисли.