Мирча Елиаде: Гадателят

Като чу името си и разбра, че е в центъра на вниманието на всички, господин Назарие отново се смути. Дори протегна ръката си, сякаш бе готов да се защитава или извинява за това, че е принудил Санда да повиши тон. Госпожа Моску вече се пробуждаше след вцепенението, в което бе изпаднала. Пробуждането й бе реално; само за няколко мига тя си възвърна свежестта на лицето и гордостта на чистото си и гладко чело.

— Баланоая ли? — повтори тя. — Там беше чифликът на един наш прадядо.

— И на танти Кристина, мамо — моментално й подсказа Симина.

— Да, да — живо потвърди госпожа Моску.

Санда погледна с укор по-малката си сестра. Но момичето невинно сведе погледа към чинията си. От рязката светлина на лампата смолистите й къдрици хвърляха матови отблясъци като старо сребро. „Какво ясно чело и какви бузи на кукла!“, чудеше се Егор и не можеше да откъсне очи от нея. Чертите на лицето й вече бяха оформени и поразяваха с една съвършена и зряла, съвсем не за годините й, красота. Егор усети, че седналият до него професор Назарие наблюдава момичето със същото нескрито възхищение.

— Нещо ни е скучно днес. Всички се разотидоха, изоставиха ни… — обади се Санда.

Художникът усети укора в гласа й. С усилие откъсна поглед от Симина и се приготви да разкаже един галантен анекдот, който винаги бе имал успех. „Ние сме мълчаливи, защото сме интелигентни: като моя приятел Жан…“, така започваше анекдотът, но Егор не успя дори да го започне. Изпревари го господин Назарие:

— Сигурно през това лято сте поканили доста гости…

Говори няколко минути без да спре — страхуваше се да не настъпи ново неловко мълчание. Разказваше за разкопките, за мизерното положение на Музея за древни култури, за красотата на крайдунавските полета. Егор погледна крадешком към госпожа Моску. Лицето й изразяваше възторг, но въпреки това тя беше някъде другаде. Санда се възползва от паузата в монолога на господин Назарие и гръмко изрече:

— Маман, печеното ще изстине…

— Колко интересни неща ни разказва господин професорът! — възкликна госпожа Моску и като се наведе леко към чинията си, бързо се зае с печеното — със своя неизменен апетит, вече без да вижда и чува никого.

Всъщност освен нея друг никой не ядеше. Дори господин Назарие, макар и доста огладнял от пътя, не успя да изяде и половината порция. Останалите едва докоснаха своите — толкова неприятно им миришеше.

С властен жест Санда извика икономката, която чинно стоеше до вратата.

— Казах ти да не купуваш овнешко — с едва сдържан гняв процеди тя.

— Не намерих птиче месо, госпожице — опита се да се защити жената. — Каквото беше останало, го заклах вчера и онзи ден… Повечето птици измряха… Имаше една гъска, но тази сутрин я намерих мъртва.

— А защо не купиш от селото? — кипна Санда.

— Никой не поиска да ми продаде — без да се запъва, й отвърна жената. — Не искаха или нямаха — добави многозначително тя.

Санда се изчерви и й даде знак да прибере чиниите. Госпожа Моску продължи печеното.

— Колко интересни неща ни разказа господин професорът за Баланоая! — започна малко напевно тя. — Представете си: под земята имало толкова неща: фигурки на идоли, златни накити!

Професорът се притесни.

— Злато се намира твърде рядко — прекъсна я той. — Нямало го е много през онези времена. Тук цивилизациите са били аграрни; селата са процъфтявали, но все пак са били села. Повече злато е имало в гръцките пристанища.

— Но тук е имало и злато. Да, накити от старо злато. Зная добре — продължаваше госпожа Моску.

— И танти Кристина имаше такива — намеси се Симина.

— Ти откъде знаеш? — прекъсна я Санда. — Защо се обаждаш?

— Мама ми е разказвала — дръзко й отвърна Симина. — И дойката.

— Тази дойка ти пълни главата с какви ли не глупости — възмути се Санда. — Ти си вече голяма, а тя ти разказва разни врели-некипели!

Санда погледна сестра си и леко се усмихна. После погледна към Егор, сякаш да провери дали и той вярва на тези приказки, и дали е толкова наивен…

Разговорът не вървеше. Господин Назарие се обърна към Егор:

— Колко хубаво е, че сте се увлекли по тези дунавски полета — започна професорът. — Вярвам, че никой още не се е опитал да нарисува тези места. Отначало ти се струват пусти, изгорени от слънцето, съвсем изоставени, но вгледаш ли се по-внимателно, ще видиш какво мощно, съкрушително плодородие крият у себе си те! Наистина, очарователни места…

Говореше искрено, прочувствено. Егор го гледаше и се чудеше. Виж го ти — книжния червей; виж го ти сухаря! Къде изчезна неговата скованост? Жестовете му станаха красиви и плавни, а думите, сякаш изпълнени със сила и блясък. Той ли говореше така дълбоко, проникновено… дълбоко проникновено.