Мирча Елиаде: В двора на Дионис (Фантастични новели)

В центъра на вниманието на румънско-американския писател и историк Мирча Елиаде (1907–1986) е Човекът. На него той посвети своите 40 художествени и научни книги и около 400 монографии една цяла библиотека. Трудовете по история на религиите впечатляват не само с обема на събрания материал (той наистина е огромен), но и с мащабите на тълкуването им. С успешния опит да определи координатите на времето и пространството в него. И всичко тука е освободено от предразсъдъците на европоцентризма. Мирча Елиаде прави голяма услуга и на западната култура, като доказва по неоспорим начин общността й с останалите световни култури: азиатска, африканска, с културата на далечна Океания. Като изхожда от идеята за сътрудничеството между културите, Мирча Елиаде провъзгласява близката победа на хуманизма в целия свят. Една от основите на този хуманизъм според него е историята на религиозните вярвания. Елиаде ги изучава системно и задълбочено в продължение на половин век, създава нещо като духовна археология, с помощта на която се опитва да реставрира и обясни различните форми на обществено съзнание от древността, породили една или друга вяра, както и техните ритуали и обредни системи, църковни организации. Мирча Елиаде не отделя историята на религиите от историята на материалния живот. Но в центъра на изследванията му е откритата от него „техника на задълбочено изучаване на човешката психика, на нашата душа, криеща толкова неизвестности“. Именно в тази връхна точка ученият и писателят Мирча Елиаде се сливат в една личност, поразително единна и цялостна в своите проявления. И докато неговите трудове „Йога“, „Аспекти на мита“, „История на вярванията и религиозните идеи“, „Трактат по история на религиите“, „От Замолксис до Чингис хан“, „Митът за вечното завръщане“ (това е само малка част от тях!) са написани на френски и английски, то прозата е почти изцяло на родния му език „Пиша на румънски, на езика, на който сънувам и мечтая!“ — споделя през 1982 година Елиаде в интервю по повод широко отбелязаната в Румъния, САЩ и Западна Европа 75-годишнина от рождението му.

В търсената си в областта на прозата Елиаде има именит предшественик. Последният голям представител на европейската романтична поезия — румънецът Михай Еминеску е и забележителен белетрист-фантаст от типа на Теофил Готие и Новалис. Но ако неговата лирика е отдавна изследвана, то епосът му е още недостатъчно познат извън пределите на родината му. Двете му най-завършени новели „Метаморфозите на Фараон Тла“ и „Бедният Дионис“ са характерни за двата вида проза, между които се колебае перото му. И ако първата, въпреки фантастичния сюжет, е определено философска, в центъра на втората е идеята за търсене на абсолютното и непреодолимият стремеж на поета към необятните земни пространства. Монахът-преписвач на книги е типичен самотник, метафизик, очарован от космологията, копнеещ по други форми на живот. Като тръгва от идеята на Кант, че пространството и времето не съществуват обективно, а са плод на чиста интуиция, с помощта на древен астрологически трактат героят успява да се пренесе от XIX в XV век и да приеме образа на калугера Дан. Дан е своеобразен румънски Фауст, попаднал под влияние на демоничния Рубен, който запалва у него копнежа за бягство на друга планета, в друго пространство.

От тази идея за пространството и времето тръгна и Мирча Елиаде, у когото мнозина изследователи днес виждат продължителя на традицията на Еминеску в прозата. В своите романи, новели и разкази той изхожда от концепцията, че „възвишеното“ съвсем не е изчезнало от света, че съществува и днес, в нашето грубо време, макар и смесено със „земното“. Ситуирани в неповторимото пространство на довоенния Букурещ, с нажежените от слънцето улици, старинни чокойски каменни къщи, градините-оазиси и кварталните кръчми (местата, където се раждат митовете и символите в прозата на Елиаде), неговите герои са обикновени незабележими, хора с банално съществуване. Но в определен момент (разбира се, без да разберат!) те правят неочакван и фатален „скок във времето“. И останали в същото „букурещко пространство“, но вече в друго време, те не подозират, че нещо се е случило, че светът се е променил. Така скромният учител по пиано Гаврилеску в най-хубавата и най-известната новела на автора „При циганките“ (1959) не може да допусне, че е напуснал дома си не за един следобед, а за цели дванадесет години; така търговецът на добитък от Питещ Янку Горе от разказа „Дванадесет хиляди глави добитък“, твърдо убеден, че всичко на този свят има непоклатима логика, не може да проумее непоследователността на нещата, абсурдността на света, в който живее. Необяснимата амнезия на тези герои и ефектът от нея дава възможност на Мирча Елиаде да създаде оригинален фантастичен свят — странен и езотеричен, в който поезията на старата букурещка улица се слива с поезията на древните митове, дошли сякаш от глъбините на света.