— Познавате ли семейството му? — попита шепнешком той, след като няколко пъти погледна към горните етажи.
— Може да се каже, че съм от неговия род — започна старецът.
— Тогава сте от провинцията — прекъсна го младежът. — Познавам брат му от „Парафин“. Голям оригинал. Стар борец. Зная го много добре.
Сигурно искаше да каже още нещо; затова се приближи до стареца с малко тайнствена усмивка, но дочу стъпки по стълбите И бързо се обърна към вратата, като нервно затърси ключовете си.
— Беше ми приятно да се запозная с вас — поклони се старецът и потегли нагоре, подпирайки се на парапета.
Срещна някаква двойка и я поздрави. Жената беше с късо подстригана коса, в нещо като униформа със значка. Мъжът, доста по-млад от нея, пристъпваше смутено, стараейки се да не я поглежда. Но след като го отминаха, и двамата спряха и се обърнаха да видят какво ще направи. Старецът се спря пред вратата, извади кърпичка, избърса си лицето, а после изглади реверите на сакото си с опакото на дланта. Беше готов да позвъни, но веднага размисли и се върна към стълбите с необикновено бърза крачка. Спря на няколко стъпала пред двойката, която остана изненадана до стената, и им се поклони учтиво.
— Извинете, бихте ли ми казали колко е часът? — запита той и се обърна към жената.
— Два. Два и пет — отвърна тя.
— Благодаря. Извинявайте. Имам среща в два.
После изкачи бързо стъпалата и позвъни продължително. Отвори му млада жена, ярко и безвкусно гримирана.
— Целувам ви ръка, госпожице — поклони се старецът. — Надявам се, че не съм дошъл нито много рано, нито много късно. Казах си: два, два и пет е най-подходящият час.
— Обядва — усмихна му се жената, като показа няколко златни зъба. — Очаква ви в два и четвърт, два и половина…
— Тогава да почакам, да почакам — повтори старецът, готов да се отдръпне.
— Не, влезте, че тук е по-хладно. Богаташки апартамент — добави тя и отново се усмихна.
— Знам, знам — потвърди старецът. — Отскоро се е преместил.
— Предният, на „Каля Раховей“, беше доста далече от службата. И не беше за него, за един майор от МАИ, с толкова важна служба. Беше съвсем малък. Нямаше пиано. Нямаше дори радио.
— Знам, знам — повтори старецът и изведнъж се поотпусна. — А него го знам откакто беше ей-й такъв — и сниши ръката си към килима.
Жената се захили.
— Заповядайте в салона — покани го тя, повеждайки го из едно просторно, строго и елегантно мебелирано помещение. — Ще му кажа, че сте тук.
Старецът се разположи на канапето и усмихнат и доволен заглади коленете си с длани. Но след няколко мига жената се върна и му даде знак да седне.
— Каза да заповядате в кабинета, идвал веднага.
Заведе го до съседната стая и му посочи голям кожен фотьойл точно срещу библиотеката. Старецът благодари, приседна и пак започна да си глади коленете. От време на време поглеждаше към книгите и четеше заглавията им. После чу, че вратата се отваря и развълнуван се надигна. От прага го гледаше мургав, едър и дори малко пълен мъж със зачервени бузи, черна коса и дебели, сключени вежди над мънички очи със стоманеносив блясък, покрити от тежки, подути и петнисти клепачи. Беше по риза и тиранти, със запретнати ръкави. Влезе усмихнат, със салфетка на врата, но щом забеляза стареца, изведнъж се намръщи.
— Кой си ти? — попита с груб, прегракнал глас майорът. Как влезе тук?
— Не ме ли познаваш? — учуди се старецът, като се опита да се усмихне. — Аз те помня от мъничък — и протегна ръка ниско към килима.
— Как си влязъл? — повтори майорът; хванал единия край на салфетката, той започна да си бърше устата и челото. — Как те пусна портиерът?
— Казах си, че в два, два и четвърт сигурно ще те намеря в къщи — започна старецът и продължи да се усмихва.
— Ама кой си ти? — викна майорът.
— Значи… не можеш да ме познаеш — унило поклати глави старецът. — Вярно, че минаха повече от тридесет години оттогава, но аз те помня добре. Като научих, че си се преместил тук, си казах: защо да не го посетя, да видя дали ще ме познае?
— Кой си ти, господине?! — избухна майорът и заплашително запристъпва към него.
— На улица „Мантуляса“ 3 3 Улицата на Спасителя. — Б.пр.
— започна, поклащайки глава, старецът — нямаше ли училище, да, на улица „Мантуляса“, с кестените в двора и с градината със зарзали и вишни?… Не може да не помниш. Нали е тук, само на две крачки от тебе — протегна ръка към прозореца той. — Сякаш сега те виждам: беше с моряшко костюмче и се изпотяваше, ах, как силно се изпотяваше…
Читать дальше