Мирча Елиаде - В двора на Дионис (Фантастични новели)

Майорът излезе веднага и тръшна вратата след себе си.

— Ането! — завика той, като прекоси бързо хола. — Ането!

Жената се показа след миг.

— Ти ли си пуснала този тип в кабинета ми? — повиши глас майорът. — Нали казах никого да не приемаш, да ги изпращаш в министерството? Нали ти казах, че очаквам един инспектор към два и четвърт, два и половина?

— Ами аз помислих, че е този, щом като портиерът го е пуснал. Май ми каза, че те познавал и че бил инспектор.

Майорът отново прекоси хола и влезе в кабинета.

— Значи ти си влязъл с измама? — стрелна го с очи той. — Казал си на жена ми, че си инспектор!

— Не съм го казал — защити се с достойнство старецът. — Макар да мога да кажа, че съм инспектор в пенсия, все пак съм бил такъв…

— Ама кой си ти, господине! — отново избухна майорът и като смъкна салфетката от врата си, започна нервно да я мачка.

— Още ли не си спомняш? Улица „Мантуляса“? Когато учеше в основното училище на улица „Мантуляса“, през междучасията често се катереше по вишните и дори веднъж си спука главата, като падна, а директорът те взе на ръце, занесе те в канцеларията и те превърза… На следващия ден беше празник, Десети май 4 4 Обединението на румънските княжества в 1861 г. — Б.пр. , и ти беше много горд с превързаната си глава. А директорът те попита: „Как е главата ти, Борза?“ Тогава ти му каза: „Страх ме е от стихотворенията, господин директор“, че никак не обичаше да ги учиш наизуст — добави старецът. — „Страх ме е, че няма да мога да ги запомням вече…“ Този директор бях аз. Учителят Фаръма 5 5 Фаръма — рум. — троха. — Б.пр. , Захарие Фаръма, петнайсет години директор на училище „Мантуляса“ и след това училищен инспектор втора степен, докато излязох в пенсия… Още ли не си спомняш?!

Майорът го слушаше внимателно, като постоянно се мръщеше.

— Ти май се подиграваш нещо с мене — процеди през зъби той. — Ако не беше стар, щях веднага да те арестувам. Влязъл си в къщата ми, като си се представил за инспектор…

— Не съм казал такова нещо.

— Не ме прекъсвай, като говоря! — разгневи се майорът. — Влязъл си в моя дом с измама. Сигурно имаш някаква цел. Хайде веднага да ми кажеш, докато не съм се разсърдил, казвай: Защо си дошъл? С каква цел?

Старецът докосна с трепереща ръка лицето си и въздъхна.

— Моля да не ми се сърдите — започна с отпаднал глас той. — Не исках да ви обидя. Може би е станало някакво недоразумение, много ви моля да ме извините. Но вие не сте ли господин майор Василе И. Борза от МАИ?

— Същият. Само че не господин, а другарят майор Борза И. Василе. И какво? Какво те интересува? Казвай!

— Тогава моля да ме извините, но вие учихте при мене. В училището на улица „Мантуляса“. Мога да ви кажа господине: между 1912 и 1915. Виждате, макар да са минали повече от трийсет години, аз още помня. От всеки клас запомних по няколко момчета, не винаги от отличниците — добави с усмивка той. — Това бяха момчета, в които виждах нещо по-особено… После, доколкото можех, ги наблюдавах в гимназията, след това в Университета… Наистина на вас ви изгубих следите, но нали дойде войната от 1916, а това обяснява много неща. Бях забравил, че тогава заминахте за провинцията…

Майорът го слушаше внимателно, като от време на време обръщаше глава към съседната стая.

— Послушай, господин директоре — подхвана той с малко по-примирен, но все пак достатъчно груб тон. — Аз не съм този, за когото ме вземаш. Не съм учил в гимназия, нито в Университета. Аз съм от народа, бях измъчен от живота и нямах нито време, нито пари да уча в такива… привилегировани училища…

— Говорих ви за началното училище на улица „Мантуляса“.

— Вече ти казах да не ме прекъсваш, като ти говоря! — ядоса се майорът и го стрелна с очи. — Тези истории с гимназии и университети ги знаем добре! Ама мина вече времето на привилегиите, на дипломите и на разните глупости! Вашия режим го погребахме — добави, обръщайки още веднъж поглед към съседната стая. — Режим на експлоататори! — извиси изведнъж глас той. — Сега дойде редът на трудовия народ! Разбери това, докато е време. Ясно ли е?

— Разбрах — поклати глава старецът. — Моля да ме извините. Станало е грешка, аз без да искам…

Майорът го изгледа, после се усмихна.

— Надявам се, че е така, иначе щеше да си изпатиш! Сега се благодари, че ми мина и се измитай!

Протегна късата си ръка и му посочи вратата.

— Довиждане — поклони се Фаръма, — довиждане и моите уважения. Още веднъж ви моля да ме извините…