Мирча Елиаде - В двора на Дионис (Фантастични новели)

Уплашен, прекоси набързо хола, а Борза изведнъж си възвърна доброто настроение и започна да се смее.

— Ането! — извика той от прага. — Веднага ни свари кафе!

После се отправи към другата врата и я отвори.

— Думитреску, какво ще кажеш за тази глупава история?

От столовата се появи още млад мъж със зализана кестенява коса, късо подстригани мустачки и малки, много тънички устни — сякаш съвсем ги нямаше, — с бледи клепачи над жълтеникавите очи и слабовато, болнаво тяло.

— Нещо е подозрителен — отговори Думитреску, като се усмихна пресилено, — изглежда ми подозрителен…

Борза промени физиономията си.

— И на мене ми изглежда. Твърдеше, че се е припознал, но на такъв може ли да му вярваш?

— Тази история ми се струва съшита с бели конци. Да има двама Василе И. Борза и да са на една възраст, от един град, не мога да го повярвам. Този сигурно знае нещо — добави Думитреску и се усмихна. — Преследва някаква цел. Разбра ли, научил ти адреса веднага след като се премести.

— Ще го арестувам! — избухна Борза. — Ей, сега ще го арестувам!…

— Стой, не се пали! — успокои го другият и се запъти към прозореца. — Ако наистина преследва някаква цел, по-добре първо да го проследим.

Дръпна пердето и погледна към улицата.

— Още не е слязъл. Изглежда ми много подозрителен — добави и продължи да гледа през прозореца. — Може би тази история е доста заплетена. Може би не се е припознал, а цели нещо, защото добре знае кой си, а може и да има право. Може и да си учил при него, в училището на „Мантуляса“.

— По-сериозно, момче! — ядоса се Борза. — Целият свят знае, че съм от село, че не съм ходил на училище…

— Борза — успокои го Думитреску, — нищо срамно няма в това да си завършил началното си образование в училището на „Мантуляса“. При стария режим в подобно училище можеха да учат и децата на бедните.

— Но след като ти казвам, че никога не съм бил в това училище?! — разгневи се Борза. — Дори не го знам къде е…

— Тук е, съвсем близо до тебе — каза Думитреску, залепил чело в стъклото.

— Може, но аз ти казвам и ти повтарям, че не го знам. Като дете живях в Тей 6 6 Квартал в Букурещ. — Б.пр. . Тате беше каруцар… Какво стана с това кафе? — скочи той и се запъти към вратата. — Сега ще пристигне инспекторът. Искахме да изпием на спокойствие по едно кафе.

— Слезе на улицата — каза Думитреску, като отвори прозореца и се наведе надолу. — Трябваше да телефонираш на портиера да го проследи… Не се гневи — добави той и погледна Борза. — Тоя сигурно знае нещо и има някаква цел. Ти внимавай…

Сутринта на другия ден Фаръма беше събуден от агент от Държавна сигурност.

— Елате с нас, за справка. Не взимайте нищо. Няма да стоите дълго.

На двора имаше няколко агенти, а пред къщата ги чакаше кола. Качиха се без да кажат дума. Фаръма изведнъж започна да трепери.

— Горещо е — каза след малко той и се опита да се усмихне.

Колата спря пред Държавна сигурност. Преведоха го през няколко дълги коридора, после се изкачиха с просторен и замърсен асансьор, в който пренасяха строителни материали, до последния етаж — още в ремонт. Фаръма така и не разбра точно къде спряха. Излязоха от противоположната врата и тръгнаха по някакъв тъмен коридор, осветен само от две-три слаби крушки. Сетне слязоха няколко стъпала и попаднаха в друг коридор, който като че ли не беше от същото здание; с големи и чисти прозорци, нов и блестящ паркет и наскоро боядисани в бяло стени. Пред една от множеството врати някакъв агент им направи знак да спрат и влезе сам. След малко се показа, придружен от прегърбен чиновник, понесъл цял сноп папки подмишница. После пак тръгнаха, обикаляйки целия коридор, който имаше формата на дълъг сърп, и накрая стигнаха до друг асансьор, с който се спуснаха надолу. Фаръма опита да преброи етажите, но заграден от двамата агенти и чиновника с папките не успя да види нищо. Когато излязоха, ги посрещна цяла група хора, чакащи за асансьора. Този път не вървяха дълго. Чиновникът се спря пред първата врата и влезе без да почука. След известно време на прага се появи младеж с очила и вид на интелигент, който даде знак на единия от агентите да го последва. После вратата отново се отвори и този път се появи чиновникът с папките. Погледна го право в очите и го запита:

— Вие ли твърдите, че сте Фаръма Захарие, бивш директор на начално училище №17 на улица „Мантуляса“?

— Да — тържествено отговори Фаръма. — Бях и училищен инспектор втора степен, — добави той.