Мирча Елиаде - В двора на Дионис (Фантастични новели)

— Кажете — окуражи го Думитреску.

— Ще ви помоля да ми разрешите да приседна малко на стола. Ще падна от умора. Страдам от ревматизъм.

— Седнете — покани го Думитреску, като му посочи стол, Фаръма се поклони, седна и въздъхна дълбоко.

— Много ви благодаря. Още в началото видях, че сте с добро сърце. Приличате на един мой добър приятел, един Доробанцу.

— Оставете тези — прекъсна го Думитреску. — Попитах ви какво търсехте при другаря майор Борза. Започнахте твърде отдалече, а пък не ми отговорихте.

— Вижте, тъкмо това исках да ви кажа. Седях там, на пейката, пред номер 138 и си спомних за него, когато беше ученик при мене. И си казах: я да отида да го видя. Добре се е наредил: станал е майор. Ще си поговорим, ще си спомним за училище. Ще видя дали знае нещо за Ликсандру. Че в четвърти клас се сприятели с Ликсандру, бяха като братя. С неговите тринайсет-четиринайсет години той бе странно момче, мечтател, нещо като поет. Да, в четвърти клас беше на тринайсет-четиринайсет години, защото постъпи по-късно в училище. Бил боледувал няколко години подред. Но когато дойде при мене в училище, учеше се блестящо. Можеше да вземе не два, а дори три класа за една година, тъй като, както и направи след това, в гимназията… Исках да попитам господин майора не знае ли нещо за него.

— Как казахте, че се казвал? — трепна, сякаш събуден от дълбок сън, Думитреску.

— Ликсандру. Георге В. Ликсандру.

— И какво? Каква връзка имаше той с другаря Борза?

— Сериозна — поклати \глава Фаръма. — Бяха като братя. Когато Ликсандру избяга от къщи, Борза го скри. Не у тях, разбира се, а в една изба. Трябва да ви кажа, че всички тези момчета имаха голяма слабост към избите и запустелите места, особено след случая, за който ви споменах, с момчето на равина. Тогава имаше едно празно място пред Университета. Казваха му мегдана на Кметството и беше затрупан с каменните блокове, с които по-късно, след войната, построиха новото крило на Университета. Сякаш и сега ги виждам: големи блокове от синкавобял камък…

— Оставете ги тези — прекъсна го Думитреску. — Казвахте нещо за изба, за някаква мистерия с момчето на равина. Каква връзка има едното с другото?

— Връзката е тая, че момчето на равина също изчезна в една изба. Изчезна, сякаш никога не е било на повърхността на земята. Без никаква следа. Да, сякаш земята го погълна. Но трябва да кажа: което си е право, право си е. Това момче, Йожи, знаеше, че ще изчезне. И си взе сбогом с всички, прегърна ги, а после се хвърли във водата и никой не го видя оттогава.

— Какво говорите, господине!? Къде се случи това?

— В една изоставена изба близо до Църквата при Тей. Но за да ви стане ясно, трябва да чуете цялата история. А тя е доста дълга… Ще ми позволите ли да запаля цигара? — смирено попита той.

— Моля.

— Много ви благодаря — каза Фаръма и извади табакера от дарба си. — През целия си живот бях страстен пушач, но сега мога да кажа, че вече ги оставих. Само от време на време, и то по една. Сам си ги свивам — добави. — Вие май не пушите?

— Не.

— Имате право — поклати глава. — Чух, че тютюнът предизвиквал рак…

Запали цигарата си, запали я и жадно всмукна. После се усмихна и замечтан затвори за малко очи.

— Дълга история е туй — започна старецът. — За да я разберете, трябва да чуете всичко отначало; от Абдул, сина на татарина, за когото ви говорих преди малко. Както вече казах, запознах се с него в Текиргьол. Влезе в стаята ми, седна на пода по турски, измъкна от пазвата си кожена торбичка и започна да си мърмори съвсем неразбрано, на неговия си език, по татарски. И тогава видях нещо, което изобщо не бях виждал дотогава през живота си: мухите постепенно се събраха като черен рояк над главата му, образуваха едно кълбо и изведнъж се мушнаха в торбичката. Абдул я затвори, тикна я обратно в пазвата си, усмихна се и стана. Дадох му парите и трябва да добавя, че една седмица, да, точно една седмица, не видях нито една муха в стаята. Бръмчаха из коридора, идваха и до прозореца, но не смееха да влязат. След седем дни, Абдул пристигна да си получи и другата пара. На следващия ден, значи на осмия след магията му, ме нападнаха много мухи, повече от първия път. Разбира се, повиках го да ги прогони. Идва така на три пъти, три седмици поред, колкото почивах в тази вила „Корнелия“… А Алдя се беше сприятелил с Абдул още предната година. Не знам какво му бе казал татаринът, но после разбрах от Ликсандру, че Алдя се бил върнал есента в Букурещ с някаква тайна, която научил от Абдул. Доколкото разбрах, тайната се състоеше в следното: ако намериш някога изоставена изба, пълна с вода, трябва да потърсиш едни — не знам точно какви — следи, и в случай че ги откриеш, значи това е омагьосано място, през което може да се премине до отвъдната земя.