Мирча Елиаде - В двора на Дионис (Фантастични новели)

— Хабер нямам за какво говориш — каза Борза и като дръпна салфетката от врата, започна да се бърше.

— Говорих за твоя директор, Фаръма, от училището на „Мантуляса“.

Борза мълчаливо остави салфетката върху масата и се облегна на стола.

— Да — продължи Думитреску. — Сега е при нас. Задържах го за разпит. Стори ми се подозрителен.

— Значи… — започна Борза, като се изчерви. — Значи затова сте сменили портиера.

— Едното няма връзка с другото — прекъснато Думитреску. — Той получи друго поръчение. Но да се върнем на твоя директор. Мога да ти кажа, че този Фаръма е странен човек. Има изключителна памет. Спомня си и най-малките подробности. Разказваше за тебе, че в четвърто отделение…

— Абе, нали ти казах, че не съм учил при него?! Казах ти, че съм от Тей, че съм живял там като дете…

— Добре. Като отвори дума, ще ти кажа. По твое време в Тей е имало само три начални училища: две за момчета и едно смесено.

— И какво значение има това? — раздразнен го прекъсна Борза.

— Има, в нито едно от трите не се намери дневник с твоето име.

— Ти откъде знаеш?

— Ами нали провериха…

Борза задиша тежко, погледна го косо и удари с юмрук по масата.

— Ането! — изкрещя той. — Бързо направи кафето и донеси шишето с рома!

— Казах ти, че този директор ми се стори подозрителен — кратко каза Думитреску. — Затова започнах проучвания…

— Къде е, неговата мамица?! Сега ще го науча! — избухна Борза и отново удари по масата. — Дай ми го поне за една нощ, веднага ще му изкарам дневниците през носа! Ще го науча аз, дето лъже и прави разни интриги!

Думитреску вдигна рамене и пресилено се усмихна.

— Другарю Борза — започна с равен глас той, — напразно се сърдиш на директора си; той няма никаква вина за това. А че е подозрителен, това е друг въпрос и щом разберем какво е целил той, за да дойде тук, при тебе, да те види, ще ти го кажем, да се успокоиш… Но по въпроса за училището Мантуляса, той няма абсолютно никаква вина. Твоето име е регистрирано в училище Мантуляса през годините 1913–1916, а не в Тей. И след като твърдиш, че си завършил основно училище, а без такова не би могъл да бъдеш произведен майор, значи нямаш никакъв интерес да противоречиш на Фаръма. Много вероятно е да си завършил училището Мантуляса и да си забравил. Оттогава са минали повече от трийсет години. Кой ще си спомня за неща, станали преди трийсет години?!

— Може и да съм забравил — замисли се Борза. — Наистина, имаш право: бях забравил. Имах тежко детство. Бях от село. Преследваха ме…

— Но какво си преживял; господине, страхотни неща! — възкликна Думитреску с възторг. — Какви приятели само си имал?! Какви интересни приятели. Сякаш взети от някой роман.

— Детска работа! — усмихна се объркано Борза.

— Не, друго е това — продължи с малко меланхоличен тон Думитреску. — Живели сте в друго време, детството ви е минало през Европейската война, имали сте късмет да се сприятелите с интересни, интелигентни момчета. Особено този Ликсандру, и как се качваше оня, дето стрелял с лък…

— Май си спомням нещо — започна замечтан Борза. — Но право да ти кажа, най-интересното съм го забравил. Сега, като ми разказваш, май се сещам за един, дето стреляше с лък, но само толкова.

Анета влезе с табла, върху която носеше кафетата и бутилка ром. Сложи я на масата и се приготви да седне, но Борза й направи знак с поглед да се махне. Тя се усмихна виновно, отвори рома, напълни две чашки и се оттегли. След като пресуши своята, Борза взе бутилката и отново си наля.

— И сега какво мислите да правите с него? — попита той. — Ще го задържите ли за дълго?

Думитреску се поколеба, докато му отговори.

— Не зависи от нас. Трябва да приключи с показанията си. И докато пише, ние постоянно правим справки, докато разберем какво иска от тебе. Защото едно е сигурно: той е подозрителен. Всички тези истории от училището Мантуляса ни ги разказва само за да спечели време. Нищо — добави с усмивка той, — ще го изслушаме. Имаме време. Не бързаме.

— Все се питам какво искаше от мене — замисли се Борза. — Когато го попитахте, какво ви отговори?

— Мисля, че тук той направи първата си грешка — започна Думитреску, изведнъж въодушевен. — Не си даде сметка за това, но когато го чух за втори път, се учудих, че крие нещо, че се е издал и ни с насочил към много важна следа. Твърдеше, че е дошъл да те види, да си поговорите, да си спомните за училище и да те попита не знаеш ли нещо за Ликсандру. Като че подразбирам нещо…