Мирча Елиаде - В двора на Дионис (Фантастични новели)

Старецът мислеше, че тъкмо заради неразбраното писане го викат толкова често на разпити. Понякога го караха нощем да разказва това, което щеше да напише през деня. Идваше да го вземе пазачът и двамата потегляха като че ли не по същия път, а по други коридори и стълби; прекосяваха големи тъмни или пък силно осветени зали, в които не виждаше поне един опитващ се да надвие съня милиционер. Неочаквано пазачът спираше пред някаква стена и натискаше копче. Тогава асансьорът се отваряше и те слизаха или изкачваха различен брой етажи. После неговият предводител почукваше на нечия врата и го въвеждаше в яркоосветен кабинет. Зад бюрото, въртейки молив в ръце, го очакваше усмихнат Думитреску.

Така се случи и преди две седмици. После една сутрин пазачът отвори вратата и от прага извика:

— Елате с мене.

Фаръма пишеше и се обърна разтревожен.

— Тъкмо се залових да пиша — смирено замоли той. — Имах страхотно желание да пиша…

— Заповед — повтори пазачът.

Старецът внимателно постави перодръжката върху попивателната, затвори мастилницата и излезе. Този път вървяха по-малко от обикновено. В края на коридора ги очакваше милиционер. Пазачът го остани и другият го заведе до нов асансьор. Слязоха долу, до двора; направиха няколко крачки по тротоара край стената, а след това влязоха в друго крило на сградата. На първия етаж милиционерът се спря до някаква врата и почука. Отвори му младеж, който постоянно се усмихваше.

— Вие ли сте Фаръма, директорът ни училището Мантуляса? — попита той.

— Аз съм — отвърна старецът и учтиво се поклони.

— Елате с мене — продължи младежът. — Вие почакайте долу — добави той, като се обърна към милиционера.

Прекосиха голяма зала, после момчето отвори врата и му направи знак да влезе сам. Беше просторно, луксозно обзаведено помещение с много прозорци. Зад бюрото седеше мъж на около петдесет години, с прошарени слепоочия, сплескан нос и съвсем тънки устни.

— Е — засмя се той, — я ми кажи сега, Фаръма, какво се случи с Оана…

— Това е дълга история — стеснително започна старецът. — За да я разберете добре, трябва да чуете първо за патилата на нейния дядо, който беше горски пазач. Според мене всичко тръгна оттам, че неговият дядо, доколкото го познавах аз, през 1915 беше на почти двадесет и шест години и прекъсна връзката си с големия син на Силистренския паша. Този горски пазач като дете бил заловен от турците, когато се опитал да взриви барутния склад на гарнизона в Силистра. Осъдили го на удавяне в Дунава, вързан в чувал, с камък на крака — тъй постъпвали турците с децата на гяурите; не ги бесели, нито ги колели, а ги давели. И това дете го спасил по-големият син на пашата. Поискал го за свой роб. Били на една възраст, скоро се сприятелили и заживели като братя. Изкарали заедно десет години. Момчето на пашата се казвало Селим и сигурно щяло да стане и той големец в своята страна, ако горският не бил нарушил клетвата си. Но за да разберете как е станало това, трябва да ви кажа, че Селим, когато навършил шестнайсет години баща му го оженил. За две жени едновременно: за потурчена гъркиня от Фенер 14 14 Квартал в Цариград. — Б.пр. и за някаква туркиня…

— Не, стига, Фаръма — прекъсна го мъжът от бюрото. — Остани ги тия. Нали ти зададох конкретен въпрос: какво се случи с Оана?

— Ще ми бъде трудно да ви разкажа — заизвинява се старецът, — защото според мене всичко започна от горския…

— Остави го ти горския — отново го пресече другият. — Кажи каквото знаеш за Оана. Откога я познаваш? Каква беше?

Фаръма отчаяно поклати глава, сякаш се замисли как е възможно да се разберат нещата, след като не му позволяват да разкаже всичко поред.

— Когато се запознах с нея — започна изведнъж той, — през 1915 беше на тринайсет и стигаше два метра. Не беше само висока, но и едра, широкоплещеста и красива като статуя. Очите й черни, косата — дълга, руса. Ходеше боса и се мяташе направо на коня, без да сяда, като истинска ездачка. Яздеше само злонрави коне. Още като дете джамбазите я вземаха по панаирите да им обяздва стоката. Тогава се запознах с нея. Спомням си като да беше вчера: дойде при мене един баща, търговец от Арменската улица, да се оплаче, че синът му бил легнал болен, след като го били момчетата. „И къде го биха“ — попитах аз. „Не иска да ми отговори“ — каза търговецът. „Добре, аз ще дойда и ще разбера.“ Взех си шапката и отидох с него до Арменската улица. Влязох сам в стаята на момчето. Лежеше блед върху едно легло. „С кого се би, момченце?“, „С Оана“ — отговори той. — С Оана на чичо Фаника от Обор. Ама не се бихме, само се борихме, че аз съм най-добрият и момчетата ме накараха да се боря с нея. Оана не искаше да ме бори, само ме вдигна на гърба си и ме завъртя, повече на шега, докато едно от момчетата завика: „Я, я вижте, тя няма долни гащи!“ и тогава Оана ме хвърли и аз паднах. И момчетата ме занесоха у дома. „Добре, казах му аз. — Нищо ти няма, ще ти мине.“ И когато срещнах погледа на баща му, който ме очакваше в коридора, казах: „Задръжте го в къщи още няколко дни, а аз ще извиня отсъствията му. Няма да е зле да го види някой лекар.“ И тръгнах към Обор… А сега, моля да ме извините, искам да ви помоля за нещо — добави с друг тон Фаръма.