Мирча Елиаде - В двора на Дионис (Фантастични новели)

— Ами баща й как я пусна да тръгне сама с момчетата за планината? — попита мъжът от бюрото.

— Ах — усмихна се Фаръма, — това е дълга история. Завчера написах част от нея. Не знам дали сте имали възможност да погледнете това, което съм написал. Баща й я пуснал да отиде, защото през оная година при него дошъл Доктора, а Доктора бил надарен със свръхестествени сили.

— Какъв доктор? — попита другият. — Как се казваше той?

— Какво беше истинското му име не зная. Знаеше го само горският, който го познаваше от дете. Хората му викаха Дофтора, защото разбираше от всякакви церове и беше пътувал из чужди и далечни земи. Знаеше много езици и лекуваше хората и говедата с най-прости, бабешки лекарства. Но голямата му слабост беше фокусничеството. Беше ненадминат илюзионист и факир и можеше да направи какво ли не. Правеше го за свое удоволствие по панаири из малки градчета, но никога в Букурещ.

Вземаше по няколко деца със себе си, в две каруци с шест коня, и между Петровден и Малка Богородица обхождаше за месец-два всички села. През оная 1916 година тръгна с Оана, Ликсандру, Алдя и Йонеску. Запътиха се към Къмпулунг, откъдето поеха към планината. Но не успяха да се изкачат, защото Румъния влезе във войната… Голям фокусник! — възкликна Фаръма и поклати глава.

— Ти виждал ли си го?

— Много пъти съм го виждал, като работи, искам да кажа, като прави фокусите си. Първият път беше при горския в двора. И доста се чудих: Беше неделя вечер. Очаквах да запретне конете и да се върнем, беше около десет часът и на следващия ден всички имахме работа в Букурещ. „Я почакайте да ви покажа нещо!“ — извика Дофтора и плесна с ръце да запазим тишина. После започна да се разхожда около нас с ръце в джобовете, потънал в мисли. Изведнъж вдигна ръка във въздуха и хвана нещо. Вгледахме се и забелязахме, че е нещо като дълга линия, но от стъкло. Постави я на земята и започна да я тегли и опъва, като бързо направи от нея плоско стъкло, дълго около метър и половина. Внимателно го положи върху пръстта и отново се залови да го изтегля, този път от двете страни и само за две-три минути успя да направи стъклен басейн, нещо като голям аквариум. После видяхме как от земята започна да блика вода силно и басейнът се напълни догоре. Дофтора направи още няколко движения и след миг забелязахме някакви риби, големи и шарени, които енергично заплуваха. Вкаменихме се. Той запали цигара, обърна се към нас и ни подкани: „Приближете се, разгледайте ги добре и кажете кои от тях искате да ви дам.“ Пристъпихме едвам, погледнахме ги и избрахме една със синя перка и розови очи. „Ха — засмя се Дофтора, — изборът ви беше добър: това е Ichtius columbarius, рядка риба от южните морета.“ И без да извади цигарата от уста, премина през стъклото като сянка и влезе в басейна. Остана вътре известно време, сред рибите, за да можем да го видим добре; поразходи се с цигарата си, като не преставаше да пуши, накрая протегна ръка и улови Columbarius-а. Излезе от басейна, тъй както беше влязъл — през стъклото, с цигарата, с рибата в ръце и ни я показа. Гледахме как тя подскача и се дърпа, но най-много се чудехме на Дофтора; нямаше капчица вода по него, нито по лицето, нито по дрехите му. Единият от нас пое рибата, но в същия миг я изпусна на тревата и всички се наведохме да я вдигнем. Дофтора се смееше. Улови рибата, приближи се до басейна, протегна ръката си към стъклото и я пусна във водата. После плесна с ръце и аквариумът с рибите, с всичко, изчезна…

— Голям факир! — възкликна мъжът от бюрото.

— Много голям! — повтори Фаръма. — Но туй, което ви разказах сега, е нищо в сравнение с онова, което правеше по панаирите, особено през лятото, когато взе със себе си Оана и момчетата. Представяте ли си, че след като го видях в Пасеря, не мислех за нищо друго, освен да го видя отново. Тръгнах след тях с влака и стигнах до Домнещ, на около четиридесет километра от Къмпулунг. Там имаше голям пазар за добитък и аз останах с тях пет дни. Той правеше фокуси по два-три пъти на ден и винаги различи. Всеки път променяше церемониала. Харесваше му да прави нещата тържествено, като на галаспектакъл. Първия ден Ликсандру се появи на бял кон, облечен като принц, и обиколи целия град, без да каже нищо. Казвам, че беше Ликсандру, защото знаех, бях говорил с него сутринта. Иначе не бих го познал. Защото през този ден Дофтора го промени съвсем, направи го по-висок и едър, като младеж на двайсет години, с дълга и буйна коса до раменете, както са носели преди; лицето му не беше много променено, макар да изглеждаше по-красив, с по-дълбок, благороден и малко меланхоличен поглед. Какво да ви кажа за дрехите му, за коня? Хората вървяха след него чак до палатката на Дофтора, стотици се събраха. Беше огромна шатра, от ония, дето използват за цирковете в големите градове. Как я мъкнеше Дофтора на своите две каруци по селата, и досега не мога да разбера. И там, пред шатрата, го очакваше Йонеску, променен и той — не можеше да се познае. Беше висок, пълен и черен, с дебели устни като арап, обут в шалвари, гол до кръста, препасан с ятаган и викаше: „Влизайте, че работим да съберем зестра за Оана!“ Но щом влязоха вътре, ги посрещаше Алдя, седнал на болярска маса със златни крака, заобиколен от торби жълтици. „Пет бани, пет бани — викаше Алдя, — но ще ви дам ресто!“ Хората даваха по пет бани и получаваха жълтица. „Но да знаете, че не са добри, нямат покритие“ — добавяше Алдя, ровейки из торбите.