Мирча Елиаде
Сватба в небето
… Сега виждаме смътно като през огледало, а тогава — лице с лице; сега зная донейде, а тогава ще позная, както и бидох познат.
Първо послание до Коринтяни (13:12)
Когато бях много млад, ми се случваше да се вгледам в лицето на някой непознат и да си кажа: какво ли би било, ако този човек ми беше баща?… Не ми беше трудно да си го представя; със сигурност щеше да се казва Андрей или Север; това ми се струваха най-подходящите имена за моя баща; а майка ми щеше да се казва Мария или Сабина. В действителност майка ми се казваше Аретуза, а баща ми — Йоан. Но приятелите му викаха Женика. Даже и мама не го наричаше така, както би ми харесвало на мен, ами му казваше Нелу… Непознатият човек пред мен обаче можеше да бъде един истински баща; такъв, за какъвто си мечтаех аз, такъв, какъвто бях срещал в романите, мъж с побеляла по слепоочията коса, миришещ много дискретно на одеколон, със строго лице и кротки очи; спортен, ироничен, елегантен и четящ с разбиране някои френски моралисти. Това, естествено, беше един от идеалните типове за родител.
Друг път ми се искаше баща ми да бе някой блестящ лекар, морски капитан или пък голям индустриалец. А майка си я представях някак по-обикновена; или лекарка, или артистка; искаше ми се да рисува, да я виждам как ходи из къщи, облечена в бял халат с навити до лактите ръкави… През юношеството ми имаше години, когато ми се щеше майка ми да беше италианка, а баща ми — англичанин. Но това е съвсем друга история… Исках да кажа нещо по-просто, което ми се случва и днес, макар че е все по-рядко, но то тревожеше цялото ми юношество и ранната ми младост. Понякога седях на седалката в трамвая до някой мъж и си представях, че е баща ми. Не беше точно така, както бях искал аз, както бях мечтал толкова години; поне не беше винаги така. Но все пак беше някой различен от баща ми; и аз наистина можех да бъда негов син, щях да имам друга майка, сигурно щях да имам други братя и сестри, щях да живея в друга къща, в друг град. Всичко би могло да бъде по друг начин. Мисълта, че всичко можеше да бъде различно или пък би могло въобще да не съществува; че всичко на този свят е случайно, ненужно, безсмислено, непрекъснато ме преследваше… Когато минавам по някоя стара махленска улица и виждам старинните къщи с улуци и с градини, отрупани с ружи и грамофончета, си представям, че съм роден там и се виждам как отивам заедно с другите босоноги деца в началното училище в махалата, виждам се четящ на газена лампа в боядисана в розово стая… Или пък в някой провинциален град, в някоя аристократична къща с ограда от остаряло ковано желязо, с циментов фонтан в градината и цветни градински джуджета… Почти винаги след такова лутане по непознатите махленски улици се прибирах вкъщи неспокоен, натъжен…
Очевидно е, че всичко това няма кой знае колко общо с онова, което искам да ти кажа, продължи Мавродин. Но аз не бързам. А и ми се струва, че някъде сред тези спомени ще намеря ключа към разгадаването на всички случки, които последваха. Може би някога ми е бил даден знак, било ми е посочено нещо… Би било страшно да вярваш, че от целия този хармоничен, идеален и равновесен космос единствено животът на човек се случва по случайност, само неговата съдба няма никакъв смисъл… Питам се например дали по някакъв начин в деня, в който започнах да обичам, не се е случило нещо до мен, нещо, което аз не съм забелязал и не съм разбрал, и чрез този пропуск, лишен от трезв разсъдък, напълно безотговорен, съм се оставил на волята на случайността. В един момент се усещаш, че си станал нещо, почти без да си спомняш началото на тази промяна. Когато най-добрият ми приятел се ожени, стояхме и си говорихме цяла нощ с него и се опитвах да разбера какво се е случило, как е стигнал дотук, какви правила или какви страсти са го накарали да се реши на тази стъпка. Кълна ти се, не разбрах почти нищо…
— Това никой не може да го разбере — прекъсна го Хаснаш.
Гласът му беше променен, неочаквано сдържан, почти тържествен. В тъмното очите му блестяха влажни, далечни.
— Никой — повтори той по-тихо. — То се случва така, без да съзнаваш, без да разбираш. Всичко, което ни се дава като претекст: любов, пари, интереси — са глупости. Никой мъж не би се жертвал за някаква си любов или състояние. Каквото и да се говори за мъжете, колкото и глупави да са по-голямата част от тях, нещата не могат да бъдат обяснени така просто. Тук има някаква магия и тя не идва от любовта, от страстта, ами от една неусетна лудост, която по всякакъв начин се опитва да ни унижи…
Читать дальше