Мирча Елиаде - Сватба в небето

Изведнъж спря така рязко, както беше и започнал. Сякаш се опитваше да си спомни някаква безценна подробност, да намери подходящата дума. Мавродин го изчака няколко минути и след това продължи:

— Разсъждаваш за тези неща почти като мен, — е, естествено, от позицията на по-големия опит…

— Това е въпрос, за който всички сме съгласни, скъпи мой приятелю — изрече Хаснаш бавно. — Понякога жените ни тормозят, обвинявайки ни в солидарност на всяка цена, но истината е, че тук всички се чувстваме еднакво. Даже и онези, които трудно намират думи да го изразят…

— Това е съдба, ясно е — продължи Мавродин нетърпеливо, сякаш се боеше да не изпусне нишката на разказа си. — Да, и това е съдба, защото има и неизброимо много други… Често пъти се опитвам да ги разбера, особено онези, мрачните, лишени от слава съдби, които предопределят за цял живот, и то без нашето знание и участие. Когато я обичах, понякога се питах дали, преди да я срещна, не бях сънувал нещо драматично, или дали при нашата среща не ме беше впечатлила някоя изключителна подробност… Ето например спомням си много добре едно нещо: че когато се облече за тръгване, имаше широка, черна и привлекателна воалетка, а коженото й палто беше леко парфюмирано с Ambre antique. Но това се случи два часа след като, без мое знание, се бях влюбил. Срещнах я в дома на един от приятелите ми — богат архитект и любител на забавите. Беше следобедът на сивкав зимен ден, когато можех да правя каквото и да е друго нещо, в час, в който обикновено си стоях у дома… беше осми януари; перфектно си спомням датата. Бях много отегчен, почти натъжен от празниците, които бяха минали трудно; уморен, без каквото и да било настроение, угнетен само при мисълта, че трябва да отида у приятеля си. Но бях обещал. Щеше да ми е трудно да откажа. Казах си, че няма да стоя повече от час…

През онази пролет, когато я обичах и бях на две крачки от това — да умра заради нея, често се опитвах да си припомня час по час деня на осми януари. Искаше ми се да знам с какви дрехи се бях облякъл сутринта, коя книга бях взел от рафта, дали бях чел, или не някой вестник, дали ми се беше обаждал някой друг освен напомнящия ми за събирането у тях Александру. Мислех си, че ако бях разгледал вестника по-иначе, сигурно щях да мерна рекламата на някой прехвален филм и да отида да го гледам, преди да удържа на думата си и да отида у Александру. Тогава, ако не бях отишъл аз, Илиана не би останала до късно вечерта там. Вероятно щеше да си тръгне преди моето пристигане и нямаше да я срещна или пък ако я бях срещнал случайно някой друг път, тогава нямаше да я има магията на вечерта на осми януари; вероятно нито тя щеше да бъде свободна вече, нито пък аз… Можеше да се случат толкова много други неща… Понякога, най-вече във влака, се вглеждам внимателно в лика на съседката си в купето и си казвам: ако в определен ден се бях оказал на определено място, в определен град, то тази жена можеше да бъде моя съпруга или пък можеше да бъде, както се казва, моята голяма любов.

Взирам се в нея със страх; как ли би изглеждал нашият живот? Не мисля по никакъв начин за тялото й; изключително лесно е да познаваш и да забравиш нечие тяло. Мисля обаче за присъствието й, за скритата й магия. Един ден, сто дни, десет години с това красиво — или по-малко красиво, русо, високо същество, какво би било то да бъде до теб, под същия покрив, ден след ден, ден и нощ! Как магията й щеше да работи върху мен? Как би ме изтезавало нейното присъствие? Всяка жена, която обичам, ме угнетява, задушава ме и без да иска, ме раздробява, разтапя ме до пълното ми разлагане. От този завършек не се измъква никой мъж… Разяждаше ме обаче и друг въпрос: как това сладко страдание щеше да ми бъде ползотворно? Как щях да напусна този свят? Направо потънал в низост, чрез бавно самоубийство или пък чрез някаква голяма жертва?…

Мавродин спря, дишаше учестено. Запали си цигара и за няколко мига проследи как клечката кибрит изгаря почти до ноктите му. После я хвърли разсеяно, сякаш изобщо не я беше забелязал. Мислите го преследваха.

— … Не си спомням нищо от онзи ден с точност. Само — че ме посрещна съпругата на Александру и ме укори, че идвам толкова късно. Когато чуха името ми в салона, няколко глави се извърнаха към вратата. Бях публикувал няколко седмици преди Коледа една от най-четените си книги „Младостта на Магдалена“. Истината е, че не съм високомерен и не ми харесва да ми се говори много настоятелно за моята литература. Все още съм млад мъж и имам други суети, не тази на твореца. Още по-малко пък ми се нрави да бъда обект на възхищение, както се казва. Признавам, че възхищението е истинско и почтено чувство; и аз самият се възвишавам на доста хора, най-вече на няколко артисти, на няколко писатели. Но предпочитам да не съзнавам, да не чувствам това…