Мирча Елиаде - Сватба в небето

Спомням си също така, че без да разберем, двамата се бяхме озовали в съседната стая, онази с пианото и коледната елха. Вероятно, притиснати от гостите, се бяхме промушили покрай стената, с изгубени усмивки и нестихващо усещане за това, че сме близо, че сме заедно, един до друг. Едва когато отново седнахме един срещу друг, осъзнах, че големите й объркани очи са влажни, дълбоки, озарявани на моменти от топло женско сияние. Дотогава ги бях виждал по друг начин. С всеки час ми се виждаха по-различни; вероятно защото още не знаех как трябва да ги гледам. Всъщност това ми се струва най-сложното за научаване нещо в съзерцаването на любимата: да знаеш как да гледаш очите й. Понякога погледите ни се удрят толкова неумело в огледалото на очите на обичаната жена, че го замъгляват; или пък, още по-лошо, правят очите непроницаеми и им придават отблясък като от теракота или цветен емайл. Съществуват и свирепи погледи, които изтръгват или диво проникват в ретината, като я разкървавяват или я изпълват с мрак… Не зная как да ти обясня по-добре всички тези неща, които сега ми се струват трагично и тържествено значими, а в моментите, в които ги изживяваме, най-често ни се струват наивни или маловажни. Мен най-много ме измъчва тази подробност, че ако знаех как да гледам по определен начин очите на някоя жена, то целият ми живот би протекъл по различен начин… Известният анекдот за носа на Клеопатра ми се струва брутален. Много по-драматично е да осъзнаеш, че зависи от твоите сили, от твоя късмет — да видиш или да не видиш, да почувстваш или да игнорираш дадено нещо, дадено присъствие, нечия плът…

Казвам ти всички тези неща и наблягам на тях, защото ми се струва, че любовта и всичко, което тя носи със себе си — страдание, жертва, съзидание — си остават най-малко разбираното и почти непознато явление. Ето например по силата на какво чудо една най-обикновена случка се превръща в екстаз и завладяване, а някаква среща — в любов? Този въпрос не ми дава мира. А също и този: как е възможно да загубиш това състояние на блаженство, да изпаднеш от него и да се върнеш пак към равната светлина на ежедневието?… И освен това очите на Илиана не ме оставяха да се залутам, не насърчаваха благоговението ми. Точно противното, само за миг в меката им светлина видях да проблясва шеговита искрица.

— Не ти ли се струва, че ме гледаш твърде внимателно? — попита ме тя тихо.

Но усмивката й не беше отпусната, а тя не успяваше да разруши магията, която отдавна беше обхванала и нея. Разтърси леко главата си и ми прошепна:

— Виж, виж…

Започнах да говоря. Но чувствах непреодолимо желание отново да хвана ръката й. Не знам по каква причина вече не се танцуваше, може би защото всички очакваха отново да донесат шампанско. Спомням си, че исках да намеря някакъв претекст, за да поема ръката й в моите и сякаш дори не можех да мисля…

После изведнъж чух музиката. И двамата станахме рязко, в един и същи момент, и се гледахме разбиращо в очите. Прегърнах я почти без да си дам сметка за това, защото ми се струваше непосилно да си представя, че подобно изумително докосване може да бъде повторено. Но от нейното простичко и пълно приплъзване в прегръдката ми разбрах колко пълноценно бяхме преживели заедно това очакване, колко си приличаше нашият копнеж…

Понякога има състояния, които сякаш губят времевото си измерение. Тогава не знаеш или не си спомняш вече — кога са започнали, какво ги е предизвикало, как са се променяли.

И въпреки всичко от цялото това блаженство понякога се отронва някоя дума, някой вик, някоя мелодия или пък една-единствена музикална нота, която остава завинаги в теб, без да те учудват нейната ефимерност или незначителност. Спомням си една-единствена подробност от началото на този танц: думата „двойка“. Не знам дали самата дума не ми даваше мира, или пък ме беше обзела натрапчивата мисъл, че внезапно случилото се с мен, чрез тази простичка прегръдка, изразяваше дълбокия смисъл на усещането да си „двойка“ с някого…

Мавродин се спря уморен, сякаш съвсем неочаквано беше достигнал до края на силите си. Остана дълго време с очи, вперени в небето, без да гледа, почти без да диша, сякаш слушаше или очакваше нещо да се случи. Беше започнало да захладнява и другарят му намести връхната дреха върху раменете си. Не посмя обаче да го попита дали и на него не му е студено. Изчакваше го и безшумно прокарваше ръка по ръба на стола, отнесен и той самият, все по-устремено, към старите спомени…