Мирча Елиаде - Сватба в небето

— Мисля, че онзи момент беше най-съвършеното откровение на нашата любов — започна Мавродин тържествено. И всичко, което последва, беше само опит да открием отново онази магия без начало и без време… Аз съм посредствен танцьор, в повечето случаи по време на танца говоря, за да компенсирам с евентуалното си интелигентно присъствие ритмичната си безпомощност. Осъзнавам много добре, че една жена може да се наслади на танца с несъвършен партньор, ако той не е пълен кретен. Левичарските движения, както и стеснителността имат своя дискретен чар именно в изненадите, които могат да произведат, и чрез наивната паника, която пръскат. Жените понякога обичат тези топли несъвършенства и никога не са страдали от посредствените ми танцови умения. В онзи момент бях забравил всички тези, известни ми и преживени отдавна неща.

Спомням си само, че някакъв непознат парфюм премина покрай ноздрите ми веднага след като тя приближи главата си до рамото ми. Това не беше дамски парфюм, бих могъл да кажа, че не беше дори човешки… Той черпеше есенциите си от други спомени, носещи се около бродерия, извезана с много злато, дестилат от голяма ориенталска лампа и беше направен от разновидни корени и много малко масло. Парфюм, в който сякаш нито маслото, нито спиртът издаваха присъствието си, а се усещаха само уханията на стар метал и билки… Колко опитвах по-късно, когато вече я познавах, да си изясня нюанса на парфюма, на който ухаеше главата й! Струваше ми се, че вече никога след това не успя да се върне към онази почти аскетична чистота от първата вечер. Всъщност не, истината е, че оттогава насетне ноздрите ми, сетивата ми, паметта ми бяха свикнали да свързват този така суров в достойнството си парфюм с плътта й, която бях познал, с устните, които бях срещнал…

С голямо учудване обгърнах необикновено тънката й талия и усетих до себе си целия й одухотворен „силует“. Трябва да го нарека силует и те моля да ме извиниш за тази привидно толкова неподходяща и вероятно груба дума, но казвам така, защото не чувствах нито плътта и топлината, нито присъствието на тялото й, ами я предусещах истинска, цялостна, съвършена жена, без никакво друго чувство, без например усещането, че докосвам бедрото й или че леко се доближавам до гръдта й. Нищо от онези откъслечни и начупени усещания по време на танц. Никакво несъвършенство в този безупречен силует, никаква пречка…

Сигурно ти се струва, че всички тези неща са нагласени от спомените и са декодирани през ясното око на гледащия отдалеч и същевременно отблизо, както се случва винаги, когато чрез продължително усилие си припомняш някой отдавна потънал образ или случка. Но не е така, усилието и споменът не са нагласили нищо. Никога след това не успях да съхраня или възстановя пълнотата на нейното присъствие по време на онзи танц. Всичко, което изреждам тук, са само фрагменти, които ме преследват непрекъснато, без да се разпаднат… Гледах очите й и толкова. Танцувахме добре. Казвам това, за да не си помислиш, че е бил някакъв ексцентричен танц или пък че е бил толкова невероятен, че останалите в салона са оставили само нас двамата да танцуваме като някаква сензационна двойка. Само някои бяха забелязали нашето безмълвно изгубване. Другите се струпваха в салона, танцуваха, говореха. Ние не си казахме нищо. Нямаше никаква нужда да говорим. Видях лицето й няколко пъти на светлината на крушката. Беше друго, напълно друго. Концентрацията сякаш беше прочистила чертите й, беше удължила страните й и някаква ужасяваща тъга овлажняваше челото й. Гледаше ме — в това съм сигурен — въпреки това погледът й минаваше през мен, привлечен от кой знае каква невиждана, скрита, неизвестна и непредполагана от мен цел. И все пак в нейния безмълвен екстаз се криеше голям страх. Не трепереше в прегръдката ми, но усещах, че цялото й същество е напрегнато… По-късно, през следващите часове, разбрах колко много се е бояла и осъзнах как се беше борила срещу мен. Тя беше предусетила тогава всичко, което предстоеше да се случи. И се беше противопоставила с всички сили на тази магия…

В последните дни тук си спомних отново, и то с изключителна точност, онзи безкраен танц. Видях отново салона — малкото мебели, събрани до стената — за да се отвори достатъчно място за двойките — а също и стряхата на съседната къща, затрупана с пресния сняг, който блестеше със синкави отблясъци под светлината, хвърляна от прозорците… Илиана леко наведе главата си, замаяна вероятно от собствената си щастлива премала и от сладката умора на тялото си. Когато музиката спря и аз поех ръката й, за да я отведа към стаята, която ми се струваше най-отдалечена и закътана, тя ми призна, че се чувства много уморена, и като че ли две дълбоки сенки правеха погледа й още по-дълбок. Почти не смеех да я гледам, но държах ръката й постоянно в моята.