Бойко Бетов: Стълба към небето

Ранна утрин. В планината човек бързо се наспива. Времето тук тече по-бавно, защото дишането е по-бавно, до насищане и ако се опиташ да го направиш по-бързо ти се завива свят. Ето защо бавния, особен ритъм на всичко, дори и на стъпките са важни тук. Още е ранна пролет. В спалния чувал е топло от мен и от сънища, но ставам. Долу хижарката е запалила печката и върху нея къкри ароматен чай. Излизам навън. Земята диша и аз вдишвам от нейното издишване сутрешната мъгла. Тази мъгла е съставена от множество малки издишвания на всяка една тревичка, колко ли от тези мъглици вдишвам… много! Знам, че и аз издишвам. Цялото ми тяло го прави. Дори издишвам и последния сън от тази нощ — красиво-спокоен, почти детски сън и се сещам, че всички сънища тук са такива. Във въздуха витае един лек аромат, смесен с наситения — този на борова смола. Оглеждам се. Навсякъде до стената на хижата е израсъл здравец. Мъглата се спуска все по-ниско и по-ниско, обгръщайки каменните основи. Листата, на здравеца вече не се виждат. Остават да се люлеят високо само лилавите му камбанки, но това става само за миг. После отново се показват листата и между техните мъхчета сега блести по капка от влажното дихание на земята. Разбирам, че тревите в тази планина живеят в мир. Едните дишат, а другите пият от този дъх. Защо и при хората не е така. Нима не могат и те да се живеят по този начин.

В този момент я виждам. Тя прекосява поляната и тръгва към малкия уред за измерване на дъждовете. Не върви, а плува през мъглата. Не виждам нозете и, но знам, че те не стъпват върху земята. Дългата и коса е пусната, не виждам, но знам, че там, като утринна роса са се спрели малки капчици мъгла. Почти усещам дъха им — на капчиците и на косата. Едно тънко чувство за това, че не виждам, че не чувам, а че само дишам, ме изпълва. Усещам, че само с вдишване мога да чуя, да видя, да докосна. Затварям очи и вдишвам дълбоко. Разбирам, че точно този дъх, точно в този момент, е живота ми.

Отивам да пия чай. После стягам раницата си, натежала от мигове и тръгвам нагоре…

Вървя и си мисля, че има „неща“ които могат само да се почувстват и всяко усилие да бъдат описани, води до напрежение, безсилие, породено от сблъсъка им с тясната рамка на условността, опита, навика, резултата. Самия факт, че се опитвам да опиша това, за което само се досещам, долавям с някаква „обща сетивност“, ме кара да се замисля за неговия смисъл. Но това, което се случва, когато човек се опита поне мъничко да вложи „смисъл-дума“ в търсенето на смисъла, също е толкова необикновено, както и самото „нещо“. Вървя и стъпките ми следват дъха и дъха стъпките. Десен крак — вдишване, ляв крак — още едно по-дълбоко вдишване, отново десен крак — издишване. Хипнотизиращ ритъм. Усещам, как мисълта ми бавно спира. Вече не се чудя къде отлитат думите. Не се и питам. Вече няма въпроси. Аз съм Всичко.

Аз съм стълба към небето.

Обед. Ранната утрин остана в ниското при шуш-кането, у-кането, стъпките нагоре, неравноделното притичване на вятъра и тишината по падналите дървета. Вече няма роса. Измила е тревата и е хукнала като дъх нагоре към облаците. Е, утре сутрин пак ще се върне. Тогава пък аз няма да съм тук, но сега съм. Виждам. Чувам. Дишам. Никога до сега гърдите ми не са поемали толкова много въздух. Очите ми се чудят за момент да прелеят ли или да поемат още. Когато вече вземат решение знам, че ще се напълня отвътре. Виждам тревното море срещу мен как лъсва под напора на вятъра. Залюспят се вълна след вълна в зеленото от три страни. Единия вятър подхваща тревата отгоре и я засуква към далечния и край, така че бялото и лъсва на слънцето. Другия ветроритъм се вмъква в средата на морето, улавя в пръсти възлите и спираловидно ги нанизва около раменете си. Тревичките полягат нежно, без да му тежат и пак толкова нежно се изправят нагоре, готови за следващия полъх. Третото течение подхваща вълни отдолу нагоре. Разрошва зеленото и сякаш е готово да им се скара, че растат в антигравитационна посока, но вместо това така пришива пръсти чак до корените, че тревата приляга с гръб към него и се оставя да я гали. За това не стигат думите. Трябва да се Виждиша. Зад гърба ми същия здравец се измъква към слънцето от мислите на старите чайници. По листенцата и мекото му лилаво се нареждат устните, пили чай толкова години тук. Нежен здравец и тъга в очите на хижарката. Дъха на косата и е увит около корените. Променила се е Вече не Вижда очите на росата или просто е уморена. В тялото ми билковия чай внася за подписване мирен договор. Поемам толкова дълбоко въздух, че сякаш нагълтвам аромата на вълните, елхите и белите плющящи чаршафи. Завива ми се свят, но не затварям очи. Пълня ги, пълня се.