Брендон Сандерсон - Към небето

Единствено глупаците се качваха на повърхността. Беше пълна простотия да се изложиш на подобна опасност, поне така казваше мама. Не само че непрекъснато се сипеха късове от пояса с отломки, а и никога не се знаеше кога ще нападнат креляните.

Татко, разбира се, пътуваше до повърхността почти всеки ден — налагаше му се, нали беше пилот. Както казваше мама, това го правеше супер глупак, но аз открай време го възприемах като супер храбрец .

Останах безкрайно изненадана, когато един ден, след като години наред не спирах да го моля, той най-сетне се съгласи да ме вземе със себе си.

Бях на седем, въпреки че аз се възприемах като пораснала и страхотно способна. Забързах след татко, понесла фенер, за да осветявам пълната с каменни отломки пещера. Много от скалните късове в тунела бяха счупени и напукани, най-вероятно от бомбардировките на креляните — нещо, което познавах от живота си долу като тракане на чинии или треперене на лампите.

Представях си тези изпочупени скали като прекършените тела на враговете, костите им разпилени, разтрепераните ръце протегнати нагоре в безсмислен жест на тотално и окончателно поражение .

Бях много странно малко момиченце.

Настигнах татко, а той погледна назад, след това се усмихна. Имаше най-красивата усмивка, толкова самоуверена, сякаш никога не се впечатляваше от онова, което хората разправяха за него. Никога не се тревожеше, че е странен или не се приспособява сред останалите.

А и защо да се тревожи за подобно нещо? Всички го харесваха. Дори хората, които ненавиждаха сладолед и размахани мечове — дори мрънкалото Родж Макафри, — харесваха татко ми.

Татко ме стисна за ръката и посочи нагоре.

— Следващата част е малко по-трудна. Дай да те повдигна.

— Аз мога да се справя — заявих и измъкнах ръка от неговата. Вече бях голяма. Сама си бях приготвила раничката, дори оставих Кърваво писмо, плюшеното си мече у дома. Плюшените мечета бяха за бебета, дори когато си създала измислена енергийна броня за твоето от връвчици и счупени керамични плочки и съдове.

Не пропуснах обаче да пъхна малкия звезден изтребител в раничката. Не бях луда. Ами ако ни заловят по време на крелянска атака и враговете вземат, че избомбят скривалището ни и ни се наложи през остатъка от живота си да оцеляваме сред пустошта, без следа от общество или цивилизация?

Всяко момиче трябва да има до себе си малък звезден изтребител, просто за всеки случай.

Подадох раницата на татко и вдигнах очи към пукнатината сред камъните. Имаше нещо… имаше нещо в тази дупка горе. Неестествена светлина се процеждаше през нея и тя нямаше нищо общо с меките отблясъци на фенерите ни.

Повърхността… небето! Усмихнах се широко и започнах да се изкачвам по стръмния хълм, който беше отчасти отломъци, отчасти скали. Ръцете ми се изплъзнаха, ожулих се на остър ръб, но не заплаках. Дъщерите на пилотите не плачат .

Пукнатината на тавана на пещерата изглеждаше поне на сто метра. Никак не ми беше приятно, че съм толкова малка. През някой от следващите дни щях да порасна висока като татко. Тогава най-сетне нямаше да бъда най-дребното дете. Щях да се присмивам на всички отвисоко, а те щяха да бъдат принудени да признаят, че съм страхотна.

Изръмжах тихо, когато се добрах до върха на скалата. Само че нямаше начин да достигна следващия захват. Огледах го. След това скочих, изпълнена с решителност. Също като добро момиче от Дръзки. Притежавах сърцето на звезден дракон.

Истината бе, че имах тялото на седемгодишно хлапе. Затова пропуснах с цял половин метър.

Силна ръка ме улови преди да успея да падна прекалено далече. След като прихна, татко ме хвана за задната част на гащеризона, който бях изрисувала с маркери, за да прилича на неговия боен екип. Дори бях нарисувала значката от лявата страна, точно над сърцето, същата като неговата — тази значка издаваше, че е пилот. Имаше формата на малък звезден изтребител с линии под него.