Брендон Сандерсон: Към небето

Бабчето ми беше разказвала тези истории много пъти. Живели сме седемдесет години тук, на Метален рой, обикаляли сме пещерите като кланове от номади, страхували сме се да се събираме. Досега е било все така. Сега обаче започнахме да строим космически кораби и създадохме скрита база на повърхността. Вече започвахме да отбиваме атаките.

— Къде се намира база Висина? Нали каза, че ще излезем близо до нея. Това ли е? — посочих някакви подозрителни на пръв поглед скали. — Там се намира, нали? Искам да видя изтребителите.

Татко се наведе и ме обърна на деветдесетина градуса, след това посочи.

— Там.

— Къде? — Заоглеждах повърхността, почти навсякъде сивосинкава от прах и скали, с кратери от паднали отломки от пояса. — Не я виждам.

— Така трябва, Спенса. Трябва да останем скрити.

— Но вие се биете, нали? Няма ли те рано или късно да разберат откъде излитат изтребителите? Защо не преместите базата?

— Налага се да я задържим тук, над Огнен рай. Говоря за голямата пещера, която ти показах миналата седмица.

— Онази с машините ли?

Той кимна.

— Вътре в Огнен рай открихме фабрики и това ни дава възможност да строим кораби. Трябва да живеем някъде наблизо, за да защитаваме машините, но летателните ни мисии са навсякъде, където креляните нахлуват, за да бомбардират.

— Защитаваш ли други кланове?

— За мен има само един важен клан: човечеството. Преди да катастрофираме тук, бяхме част от един флот — и някой ден всички странстващи кланове ще си спомнят този факт. Ще дойдат, когато ги повикаме. Ще се съберат, ще построим град и ще изградим отново цивилизация.

— Няма ли креляните да я бомбардират? — попитах, но го прекъснах, преди да успее да отговори. — Не. Не и ако сме достатъчно силни. Не и ако им се опълчим и отвърнем на ударите.

Той се усмихна.

— Ще имам собствен кораб — заявих. — Ще го пилотирам, също като теб. И тогава никой от клановете няма да ми се присмива, защото ще бъда по-силна от тях.

Баща ми ме изгледа преди да продължи.

— Затова ли искаш да станеш пилот?

— Не могат да ти кажат, че си прекалено малка, когато си пилот — подчертах. — Никой няма да мисли, че съм странна и аз няма да се забърквам в неприятности, защото работата ми ще бъде да се бия . Няма да ми лепят какви ли не прякори и всички ще ме обичат.

Както обичат теб , помислих си аз.

Това накара татко да ме прегърне, поради някаква тъпа причина, въпреки че казвах истината. Аз също го прегърнах, защото родителите обичаха такива неща. А и беше приятно да притискаш някого до себе си. Може би не трябваше да оставям Кърваво писмо.

Татко притаи дъх и ме се стори, че ще заплаче, но не беше това.

— Пумпалче! — посочи той небето. — Погледни!

Отново останах поразена от необятността му. Беше ОГРОМНО!

Татко сочеше нещо определено. Присвих очи, забелязах, че част от сиво-черното небе беше по-тъмно от останалото. Дупка в пластовете отломки ли беше това?

В този момент се взрях в безкрайността. Усетих, че треперя, сякаш цял милиард метеори бяха попаднали наблизо. Виждах необятния космос с малки бели точици. Те трепкаха и изглеждаха толкова далечни.

— Какви са тези светлинки? — прошепнах.

— Звезди — каза той. — Летя близо до отломките, но почти никога не виждам през тях. Пластовете са твърде много. Винаги съм се питал дали мога да стигна до звездите.

В гласа му долових страхопочитание, каквото не бях чувала никога досега.

— Затова ли… ти затова ли летиш? — попитах.

Татко изглежда не се интересуваше от хвалбите на останалите членове на клана. Колкото и да беше странно, те го смущаваха .

— Навремето сме живели там, сред звездите — промълви той. — Там ни е мястото, не в тези пещери. Децата, които ти се присмиват, са закотвени на тази скала. Главите им са каменни, сърцата са изковани от камък. Насочи очи към висините. Към нещо по-грандиозно.

Отломките се разместиха и пролуката бавно се сви, докато накрая виждах само една-единствена звезда, по-ярка от останалите.

— Устреми се към звездите, Спенса — посъветва ме той.

Някой ден наистина щях да стана пилот. Щях да летя там горе и да се бия. Надявах се единствено татко да остави малко креляни и за мен.

Присвих очи, когато нещо проблесна в небето. Далечен къс от нещо се разгоря с ярка светлина, когато навлезе в атмосферата. След това падна друг, после и трети. След това станаха десетки.

Татко се намръщи и посегна към радиото — свръхмодерна технология, с която разполагаха единствено пилотите. Той вдигна страничната част пред устата си.