Брендон Сандерсон: Към небето

— О-о-о — започна тя. — Тези стъпки май са на Спенса! Колко улови днес?

— Осем! — Стоварих плячката пред нея. — Няколко са особено сочни.

— Сядай, сядай — нареди бабчето и отмести настрани рогозката, пълна с водорасли. — Дай да ги почистим и да ги сготвим! Ако побързаме, ще ги приготвим, за да може майка ти да ги продаде още днес, а аз ще ощавя кожите.

Май трябваше да отида в час — бабчето бе забравила отново — но какъв беше смисълът? Тези дни само ни четяха лекции за различни длъжности, които могат да се изпълняват в пещерите. Аз вече си бях избрала каква да бъда. Въпреки че тестът за пилоти се предполагаше, че е тежък, ние с Родж учехме от десет години. Щяхме със сигурност да издържим. Защо тогава ми трябваше да слушам колко е велико да си работник при водораслите или нещо подобно?

Освен това, тъй като трябваше да ми остава време за лов, пропусках доста часове, така че изобщо не бях подходяща за останалите длъжности. Редовно посещавах часовете, свързани с летенето — поддръжка и поправка на изтребители, математика, военна история. Всички други часове, на които успявах да присъствам, бяха просто бонус.

Седнах и помогнах на бабчето да одере и изкорми плъховете. Тя работеше чисто и ефикасно, по усет.

— За кого — попита тя с наведена глава и почти затворени очи, — искаш да ти разкажа днес?

— За Беулф.

— А, краля на гетите ли? Няма ли да бъде за Лейф Ериксон? Той беше любимецът на баща ти.

— Да не би да е убил дракон?

— Открил е нов свят.

— С дракони ли?

Бабчето прихна.

— Змия с пера, според някои легенди, но не знам да са се били. А Беулф е бил велик човек. Той е от прадедите ти. Чак на стари години сразил дракон; първо се прочул, като се биел с чудовища.

Работех безмълвно с ножа, дерях и изкормвах плъховете, отделях месото и го хвърлях в гърнето, където да се задушава. Повечето хора в града преживяваха на паста от водорасли. Истинско месо — от добитък или прасета, отглеждани в пещерите на специално осветление и със специална апаратура — беше истинска рядкост за всекидневното меню. Затова се купуваха плъхове.

Обичах начина, по който бабчето разказваше истории. Гласът ѝ омекваше, когато чудовищата се разсъскваха, след това зазвучаваше гръмко, когато героите постигаха велики дела. Тя работеше чевръсто, докато редеше приказки за древния викингски герой, който помогнал на датчаните, когато били в нужда. Той бил воин, когото всички обичали, който се биел храбро, дори срещу по-многоброен и силен противник.

— И когато чудовището се притаило, за да умре на спокойствие — разказваше бабчето, — героят вдигнал цялата ръка и рамо на Грендел като зловещ трофей. Той бил отмъстил за кръвта на падналите, доказал се със сила и доблест.

Под апартамента ни се чу цъкане. Мама се беше прибрала. Засега нямаше да обръщам внимание на този факт.

— Той — попитах — с голи ръце ли изтръгнал ръката?

— Бил е силен — уточни бабчето, — и истински воин. Но бил от стареите, които се биели с ръце и мечове. — Тя се приведе напред. — Ти ще се биеш умело и с двете ръце, и с ум. Когато пилотираш звезден изтребител, няма да ти се налага да изтръгваш ръце. Правиш ли си упражненията?

Извих очи.

— Видях те — повиши глас бабчето.

— Нищо не си видяла.

— Затвори очи.

Затворих очи и отпуснах глава назад, вдигнах очи към тавана на пещерата, далече над нас.

— Вслушай се в звездите — нареди бабчето.

— Чувам единствено…

— Вслушай се в звездите. Представи си, че летиш.

Въздъхнах. Обичах бабчето и приказките ѝ, но тази част винаги ме отегчаваше. Въпреки това се стараех да направя онова, на което тя ме учеше — седях с отпусната назад глава и се опитвах да си представя, че се извисявам нагоре. Постарах се да накарам всичко около мен да избледнее, да си представя как ярко блестят звездите.

— Навремето правех това упражнение — спомни си тихо бабчето, — с мама, докато бяхме в машинното на Дръзки. Работехме на самия флагман, боен кораб, по-голям от цялата тази пещера. Седях и слушах жуженето на двигателите и нещо друго. Звездите.

Опитах се да си я представя като малко момиче и това донякъде ми помагаше. Докато бях със затворени очи, имах чувството, че се рея. Извисявам се нагоре…

— Ние от машинното — продължи бабчето — бяхме странни на фона на останалите от екипажа. Те ни имаха за странни, но благодарение на нас корабът се движеше. Ние осъществявахме пътуването сред звездите. Мама казваше, че е така, защото чуваме звездите.