Брендон Сандерсон - Към небето

— Звучи като нещо, което би казал Беулф.

Родж се наведе отново над учебника и аз сигурно трябваше да седна до него. От една страна обаче ми беше писнало от учене и опити да натъпча ума си с какво ли не. Единственото ми желание бе предизвикателството най-сетне да настъпи .

За съжаление днес имахме още една лекция. Слушах как останалите дванайсетина ученика си бъбрят, но аз не бях в настроение да търпя глупостите им. Вместо това започнах да крача като звяр в клетка, докато не забелязах, че госпожа Вмиър тръгва към мен заедно с Алфир от канализацията.

Беше облечена в яркозелена пола, но сребърната кадетска значка на блузата ѝ беше истинското свидетелство за постижението ѝ. Тя бе издържала пилотския тест. Сигурно е отпаднала в летателната школа — в противен случай щеше да има златна значка, — но отпадането не беше нещо необичайно. А тук, в Огнен рай, дори кадетската значка бе символ на огромно постижение. Госпожа Вмиър имаше специални привилегии за дрехи и храна.

Не беше лоша учителка — не се отнасяше с мен по-различно, отколкото с останалите ученици и почти никога не ми се мръщеше. Донякъде я харесвах, въпреки че дъщеря ѝ беше същество, пръкнало се от мрака, което единствено заслужаваше да бъде пронизано с меч, а трупът ѝ използван за направата на мазила.

— Спенса — повика ме госпожа Вмиър. — Гражданинът Алфир иска да поговорите.

Стегнах се за въпросите за татко, които щяха да последват. Всички винаги ме разпитваха за него. Какво е да живееш като дъщеря на страхливец? Иска ли ми се да се скрия? Замисляла ли съм се някога да си сменя името? Хората, които си въобразяваха, че проявяват емпатия, вечно задаваха подобни въпроси.

— Чух — започна Алфир, — че си неповторима изследователка.

Отворих уста, за да избълвам нещо остро, но след това се отказах. Какво?

— Излизаш в пещерите — продължи той — да ловуваш, нали?

— Ами да — потвърдих. — Плъхове.

— Имаме нужда от хора като теб — заяви Алфир.

— В канализацията ли?

— Голяма част от машините, за които се грижим, минават през отдалечени пещери. Правим експедиции дотам и ни трябват сурови хора за тези излизания. Ако искаш работа, предлагам ти.

Работа, значи. В канализацията ?

— Аз ще стана пилот — избъбрих аз.

— Тестът за пилоти е труден — заяви Алфир и погледна учителката ни. — Малцина успяват да издържат. Предлагам ти гарантирано място при нас. Не искаш ли поне да помислиш?

— Не, благодаря.

Алфир сви рамене и се отдалечи. Госпожа Вмиър ме изгледа, след това поклати глава и отиде да посрещне следващия лектор.

Подпрях се на стената и скръстих ръце. Госпожа Вмиър знаеше, че ще ставам пилот. Защо е решила, че ще приема подобно предложение? Алфир няма начин да знае за мен, ако тя не му е казала, така че какво ставаше тук?

— Няма да ти позволят да станеш пилот — разнесе се глас до мен.

Погледнах и видях — със закъснение — че съм минала покрай Диа. Тъмнокосото момиче седеше на пода, облегната на стената. Защо не си говореше с останалите?

— Нямат избор — троснах се аз. — Всеки може да издържи изпита за пилоти.

— Всеки може да го издържи — заяви Диа. — Те обаче решават кой минава и не винаги това е справедливо решение. Децата на Първите граждани влизат автоматично.

Погледнах към снимката на Първите граждани на стената. Имаше ги във всички класни стаи. Да, знаех, че децата им влизат автоматично в пилотската школа. Заслужаваха го, тъй като родителите им бяха участвали в Битката за Висина.

И татко беше участвал — но не разчитах това да ми помогне. Но пък винаги ми бяха казвали, че доброто представяне на теста е достатъчно, за да влезеш в школата, независимо от статута. Защитните сили на Дръзки — ЗСД — не ги интересуваше кой си, стига да можеш да летиш.

— Знам, че няма да ме приемат като дъщеря на Пръв — отвърнах. — Но ако издържа изпита, ще вляза. Както останалите.

— Там е работата, сладурано. Ти няма да издържиш, независимо какво направиш. Чух нашите да си говорят снощи. Адмирал Железен юмрук е дала нареждане да те отрежат. Да не би да си въобразяваш, че ще допуснат дъщерята на Преследвач да лети със ЗСД?

— Лъжкиня. — Усетих как лицето ми става студено от гняв. Тя отново се опитваше да ми се подиграва, да ме накара да се разбеснея.

Диа сви рамене.

— Ще видиш. За мен няма никакво значение. Баща ми вече ми е уредил работа в административния корпус.

Колебаех се. Това не приличаше на обичайните ѝ обиди. Нямаше я злобната нотка, развеселените подмятания. Тя… на нея май ѝ беше все едно дали ще ѝ повярвам или не.