Брендон Сандерсон - Към небето

Отправих се през стаята към мястото, където госпожа Вмиър разговаряше с новия лектор, жена от Корпуса на водораслите.

— Трябва да поговорим — казах аз.

— Един момент, Спенса.

Не помръднах от мястото си, пречех на разговора им, чаках със скръстени ръце, докато госпожа Вмиър не въздъхна и не ме дръпна настрани.

— Какво има, дете? — попита тя. — Помисли ли над любезното предложение на гражданина Алфир?

— Вярно ли е, че лично адмиралът е наредила да не издържа пилотския изпит?

Госпожа Вмиър присви очи, след това се обърна и погледна към дъщеря си.

— Истина ли е? — настоях.

— Спенса — рече госпожа Вмиър и ме погледна отново. — Трябва да разбереш, че това е деликатен въпрос. Репутацията на баща ти е…

— Истина ли е?

Госпожа Вмиър сви устни в права линия и не отговори.

— Лъжа ли са? — попитах. — Приказките за равенство, че единствено уменията имат значение? Че трябва да си намериш мястото и да служиш там?

— Сложно е — рече госпожа Вмиър. Тя сниши глас. — Защо не пропуснеш утрешния тест и не спестиш унижението на всички? Ела при мен и ще обсъдим кое може да е подходящо за теб. Ако не е канализацията, тогава, може би, наземните войски.

— За да вися по цял ден на пост ли? — отвърнах и гласът ми стана по-висок. — Трябва да летя. Трябва да се докажа !

Госпожа Вмиър въздъхна, след това поклати глава.

— Много ми е мъчно, Спенса. Само че това никога няма да стане. Ще ми се поне един от учителите ти да беше достатъчно храбър, за да те откаже от тази идея още когато си била по-малка.

В този момент всичко се срути върху мен. Мечтаното бъдеще. Внимателно обмисляния изход от живота ми на подигравки и присмех.

Лъжи. Все лъжи, за които част от мен беше подозирала. Разбира се, че нямаше да ми позволят да издържа теста. Разбира се, че щях да посрамя всички, ако полетя.

Исках да се развилнея. Исках да ударя някого, да счупя нещо, да пищя, докато дробовете ми прокървят.

Вместо това изфучах от стаята, далече от присмехулните очи на останалите ученици.

Скрих се в тихите пещери. Не смеех да се върна при мама и баба. Мама определено щеше да бъде щастлива — беше изгубила съпруг заради креляните и се ужасяваше, че ще ме сполети същата съдба. Бабчето… тя щеше да ме посъветва да се боря.

С кого да се боря. Военните не ме искаха.

Чувствах се като глупачка. От колко време само си казвах, че ще стана пилот, а истината бе, че не съм имала никакъв шанс. Учителите ми са ми се присмивали тайничко години наред.

Минах през непозната пещера в самия край на онази, която бях проучила, намирах се на часове път от Огнен рай. Срамът и гневът продължаваха да ме притискат.

Каква глупачка бях.

Стигнах до самия ръб на подземна скала и коленичих, активирах светлинната гривна на татко като докоснах дланта си с два пръста — действие, което гривната щеше да усети. Тя засия по-ярко. Бабчето каза, че сме ги били донесли с нас на Метален рой, че те били част от екипировката, използвана от изследователи и воини от стария човешки космически флот. Нямах право да имам такава гривна, но нали всички си мислеха, че тя е унищожена при катастрофата на татко.

Поставих китка на камъка и докоснах отново дланта с пръсти. При тази команда енергийното въже се залепваше за скалата, свързваше гривната с камъка.

Потупване с три пръста отпускаше въжето. По този начин можех да се кача до ръба — стиснала въжето — и да се спусна до дъното. След като се добрах там, потупване с два пръста освобождаваше въжето от скалата горе, след това се прибираше вътре в гривната. Не знаех какъв е принципът на работа, единствено, че трябваше да я презареждам на всеки месец или два, нещо, което правех като тайно я включвах в енергоизточниците в пещерата.

Пропълзях в пещера пълна с гъби кърди. Имаха гаден вкус, но бяха ядливи — и плъховете ги обичаха. Тук щеше да се окаже чудесно място за лов. Затова изключих светлината и се настаних, готова да чакам, ослушвах се внимателно.

Никога не се бях страхувала от тъмнината. Тя ми напомняше за упражнението, на което бабчето ме научи, когато се носех нагоре към пеещите звезди. Не можеш да се страхуваш от тъмнината, ако си боец. А аз бях боец.

Аз… аз щях… щях да стана пилот…

Погледнах нагоре, опитах се да отблъсна чувството на загуба. Вместо това се понесох нагоре. Понесох се към звездите. Отново ми се стори, че нещо ме зове — звук, подобен на далечна флейта.

Драскане от някъде наблизо ме върна. Нокти на плъх по камъните. Вдигнах харпуна, познатите движения ме водеха и извикаха едва доловима светлина от гривната.