Брендон Сандерсон - Към небето

Добре, ще подходя деликатно. Можех да бъда деликатна. Бях невероятно деликатна. Винаги.

Закачих края на светлинното въже към лоста за освобождаване на капака, след това минах по горната част на кораба към камъните отзад, където закачих другия край към едър камък. Така въжето се отдели напълно от гривната и тя спря да блести. Въжето можеше да функционира час или два след като се отделеше от източника си на захранване, но щеше да запази дължината си, когато бъде освободено.

Отпуснах се по гръб, опрях се на стената и се опитах да изтласкам камъка с крака. Той се търкулна по другите камъни и щом чух прищракване от пилотската кабина, освободих въжето с докосване. То отпусна захвата си и в двата края и гривната го всмука отново.

След като свърших тази работа, отидох да проверя дали ръчката се е вдигнала и заварих древната кабина открехната. Изпълнена със страхопочитание, вдигнах капака докрай и от двете му страни се посипа прах. Вътрешността изглеждаше забележително добре запазена. Когато се плъзнах вътре, седалката се оказа твърда, но кожата не беше нито напукана, нито се разлагаше.

Подобен контрол , помислих си аз и отпуснах лявата ръка на дросела, а дясната върху контролната сфера, пъхнах пръстите в дупчиците. Преди бях седяла в симулатор в музея, но никога в истински кораб .

Бръкнах в джоба си, напипах значката на татко, която бях взела от скривалището преди да вляза в тунелите. Вдигнах я и я оставих да заблести на светлината на гривната. Същото ли беше изпитвал татко, това великолепно чувство на принадлежност , когато е седял в пилотската кабина? Какво ли щеше да си помисли, ако знаеше, че дъщеря му прекарва времето си като лови плъхове? Че се намира в прашна пещера, вместо да се яви на теста за пилоти?

Че се е предала, вместо да се бори?

— Не съм се предала! — заявих. — Не съм избягала!

Е… може и да бях. Но какво друго можех да направя? Как да се боря срещу цялата система. След като лично адмирал Железен юмрук — главата на ЗСД — не ме искаше, не можех да направя нищичко.

В мен нахлу гняв. Разочарование, омраза . Мразех ЗСД заради начина, по който се бяха отнесли към баща ми, гняв към мама и учителите — всички възрастни, които ми бяха позволили да мечтая, макар да са знаели истината.

Затворих очи и почти усетих мощта на корабния бустер зад себе си. Почти усетих тласъка на джи форса, докато завивах. Усетих мириса на свеж, чист въздух, изтеглен от горните слоеве на атмосферата и вкаран в пилотската кабина.

Исках да го почувствам повече от всичко друго. Когато обаче отворих очи, се озовах отново в старата, счупена антика. Никога нямаше да летя. Те щяха да ме отпратят.

Един глас зашепна някъде в ума ми.

Ами ако това е тестът?

Ами ако… ами ако искат да видят какво ще направя? По дяволите, ами ако госпожа Вмиър ме е излъгала? Ами ако избягах за нищо — или по-лошо, ако току-що доказах, че наистина съм страхливка, също като татко, както твърдят всички?

Изругах, проверих часовника на светлинната гривна. Четири часа. Разполагах с четири часа до теста. Бях прекарала почти целия ден в обиколки. Нямаше начин да успея да се върна в Огнен рай навреме. Дали пък нямаше да успея?

— Устреми се към звездите, Спенса — прошепнах.

Трябваше да опитам.

Връхлетях в стаята за теста също като изтребител, включил бустера на свръхскорост.

Прекъснах висока, възрастна жена в бяла униформа на адмирал. Имаше сребърна коса до раменете и тя се намръщи, когато спрях на прага. След това премести веднага поглед към часовника на стената.

Втората стрелка отброи още едно деление. В този миг стана осемнайсет часа.

Бях успяла. От мен течеше пот, гащеризонът ми беше скъсан, прашен от близката ми среща с къс от космическите отломки. Важното обаче бе, че бях успяла.

Никой в стаята не каза и дума. Намирахме се в правителствените сгради в центъра на Огнен рай — близо до асансьорите към повърхността. Стаята беше натъпкана с чинове; имаше поне сто хлапета. Не си бях давала сметка, че има толкова много седемнайсетгодишни в пещерите на Дръзки, а единственото желание на тези бе да станат пилоти.

В този момент всички до един ме бяха зяпнали.

Вирнах брадичка и се опитах да се престоря, че всичко си е в реда на нещата. За съжаление единственият свободен чин, който забелязах, се намираше точно пред жената със сребърната коса.

Познавах ли я? Това лице…

По дяволите.