Брендон Сандерсон - Към небето

Отломки от космоса бяха паднали наблизо и бяха вдигнали облаци прах. Видях малки късчета, които падаха отгоре, огнени парчета метал…

Бяха се насочили право към мен.

Небесни ангели!

Хукнах обратно по пътя, по който бях дошла.

Не. Ненененене! Въздухът потръпна и аз усетих топлината на приближаващото срутване.

Там! Забелязах малкия отвор на пещера на повърхността — отчасти пукнатина, отчасти вход към пещера. Хвърлих се натам, подхлъзнах се и се изтъркалях вътре.

Зад мен прозвуча страшен трясък, който сякаш разтърси цялата планета. Обзета от ужас, аз включих светлинното въже и ударих с ръка камъка, докато падах през вихрещия се хаос. Отскочих нагоре, свързах светлинното въже към стената, докато скали и камъни се сипеха около мен. Пещерата потрепери.

След това всичко утихна. Замигах, за да почистя очи от прахта и открих, че вися на светлинното въже в центъра на малка пещера, може би десет или петнайсет метра висока. Бях си изгубила раницата и си бях ожулила силно ръката.

Браво. Направо страхотно, Спенса. Така става, когато побеснееш. Изпъшках, усетих, че главата ми пулсира, след това докоснах с пръсти дланта, за да освободя въжето и се спуснах на пода.

Тупнах долу и притаих дъх. Някъде в далечината проехтяха нови трясъци, но и те заглъхнаха.

Най-сетне се изправих на разтрепераните си крака и се изтупах от прахта. Забелязах, че презрамката на торбата ми се подава от камъните наблизо. Изтеглих я, след това проверих манерката и картите вътре. Всичко беше наред.

Харпунът беше друга работа. Открих дръжката, но от останалото нямаше и следа. Сигурно беше затрупано под планина от боклуци.

Отпуснах гръб на един камък. Знаех, че не трябва да излизам на повърхността, докато падат отломки. Направо си бях изпросила онова, което ми се случи.

Някъде наблизо се чу драскане. Плъх може би? Вдигнах незабавно дръжката на харпуна, след това се почувствах двойно по-глупава. Независимо от всичко се изправих на крака, метнах торбата на рамо и увеличих светлината на гривната. Някаква сянка се дръпна настрани и аз я последвах, куцукайки. Може би щях да открия друг изход.

Вдигнах гривната във въздуха и осветих пещерата. Светлината се отрази в нещо пред мен. Метал ли беше това? Може би една от водоносните тръби?

Тръгнах натам и останах без дъх, когато осъзнах какво виждам. Там, сгушен в един ъгъл на пещерата — заобиколен от каменни късове — стоеше кораб .

Това беше изтребител.

Стар, с напълно непознат за мен дизайн. Имаше по-широк размах на крилата от корабите на ЗСД и формата на малко изчанчено W. Прави като бръсначи крила отстрани очертаваха стара, посипана с прах пилотска кабина в средата. Подемният пръстен — нещото, което караше изтребителите да се вдигат — беше потънал в камъните под кораба, но, доколкото успях да видя, беше цял.

За момент забравих за теста. Кораб.

Колко ли време е бил тук, за да се събере толкова прах и камъни около него? Едното крило беше извито почти до земята, вероятно от срутване в пещерата, а задните бустери бяха направо на каша.

Не познавах модела. Това беше невероятно . Знаех всички модели на ЗСД, всички крелянски кораби, търговските кораби, които използваха номадските човешки кланове. Бях изучила дори старите кораби, които бяха летели през първите десетилетия след катастрофата на Метален рой.

Можех да ги посоча дори насън, да нарисувам силуетите им по памет. Никога обаче не бях виждала такъв модел. Пуснах торбата и се качих — предпазливо — по крилото, извито надолу. Гривната ми осигуряваше светлина, а ботушите ми драскаха по наслоилата се прах, разкрих надраскана метална повърхност. Дясната страна на кораба беше доста очукана.

Той е катастрофирал тук , помислих си аз. Много отдавна.

Качих се близо до кръглата пилотска кабина, която имаше стъклен — вероятно от плексиглас — капак, който бе напълно здрав. Бяха минали поколения и корабът едва ли имаше мощност, за да отвори собствената си пилотска кабина, но аз открих панела за ръчно отваряне точно където предполагах, че ще бъде. Избърсах прахта и попаднах на надпис — на английски. На него пишеше ОСВОБОЖДАВАНЕ НА КАПАКА В СЛУЧАЙ НА АВАРИЯ.

Значи корабът беше човешки. Следователно беше стар. Може би дори древен, също като апарата и пояса от отломки.

Изтеглих ръчката, но напразно. Това чудо заяждаше. Поставих ръце на ханша и се замислих дали да не разбия капака, за да вляза, но ми се стори жалко. Та това беше антика, чието място беше на пиедестал в музея за кораби в Огнен рай, където почитахме воините от миналото. В кабината нямаше скелет, така че пилотът или беше избягал, или корабът беше толкова стар, че дори костите бяха станали на прах.