Брендон Сандерсон - Към небето

Седяхме на пода в малка стая. За нас днес нямаше чинове; бяха взети от друг инструктор. Чувствах се като четиригодишна, на която ще ѝ четат приказка.

— Може и да не изглежда много примамливо — продължи Алфир, — но без работата в канализацията нито един от нас няма да има вода. Пилотите не могат да летят, ако нямат нищо за пиене. В някои отношения ние вършим най-важната работа в пещерите.

Макар да бях изпуснала някои от тези лекции, бях чула достатъчно. Работниците от корпуса по вентилация, които бяха идвали в началото на седмицата, казали, че тяхната работа е най-важната. Същото бяха казали и строителите предишния ден. Също и ковачите, почистващия персонал, готвачите.

Всички бяха изнесли почти еднакви речи. Бяха ни набивали в главите, че всички сме важни части от машината, която се сражаваше с креляните.

— Всяка работа в пещерите е жизненоважна част от машината, която ни поддържа живи — подчерта Алфир в отговор на мислите ми. — Не можем всички да бъдем пилоти, но нито една работа не е по-важна от останалите.

След това каза нещо за това, че всеки трябвало да открие мястото си и да следва команди.

— За да се присъедините към нас, трябва да умеете да следвате инструкции — продължи човекът. — Трябва да сте изпълнени с желание да вършите вашата част от работата, колкото и незначителна да изглежда. Не забравяйте, че послушанието е предизвикателство.

Разбрах какво искаше да каже и поне донякъде бях съгласна с него. Пилотите нямаше да напреднат много във войната без вода, храна или пречистване на отпадъците.

Независимо от всичко, приемането на подобна работа много приличаше на примирение. Къде отиваше искрата, енергията? Нали трябваше да бъдем дръзки . Ние бяхме воини .

Класът изръкопляска любезно, когато гражданинът Алфир приключи. Пред прозорците други работници вървяха в редици под статуи с прави, геометрични форми. Понякога не приличахме толкова на военна машина, колкото на часовник, който отмерваше колко време продължаваха смените.

Учениците станаха за междучасие и аз се отдалечих преди Диа да пусне поредната хаплива забележка. Това момиче се опитваше да ми докара неприятности вече цяла седмица.

Вместо това се приближих до ученик в задната част на стаята — слабо, високо, червенокосо момче. Веднага след края на лекцията той бе извадил книга, за да чете.

— Родж — повиках го аз. — Дърдорко!

Прякорът му — позивна, която бе избрал за себе си за времето, когато стане пилот — го накара да вдигне поглед.

— Спенса! Ти кога дойде?

— По средата на лекцията. Не ме ли видя, когато влязох?

— Прехвърлях на ум схемите на електрическите вериги. По дяволите. Остава само един ден. Не си ли нервна?

— Не съм, разбира се. Защо да съм нервна? Знам всичко.

— Аз обаче не съм сигурен, че го знам. — Родж наведе глава над учебника.

— Ти шегуваш ли се? Та ти си научил всичко, Дърдорко.

— Защо не ми казваш Родж. Все още не съм си спечелил позивна. Няма и да стане, ако не изкарам теста.

— Ние задължително ще го изкараме.

— Ами ако не съм научил подходящия материал?

— Пет основни маневри за завъртане.

— Обратно зигзаговидно — отговори на мига той, — лупинг на Алстром, двойно завъртане, превъртане от крило и завой на Имбан.

— Граници на джи форс при различни маневри според ЗСД?

— Десет джи при изкачване или вираж, петнайсет джи напред, четири джи при пикиране.

— Типове бустери на изтребител-прихващач клас Поко.

— Кой модел?

— Последен.

— A-19. Да, всичко това го знам, Спенса, но какво ще стане, ако тези въпроси не са включени в теста? Ами ако има нещо, което не сме учили?

При тези думи усетих как покълва семенце съмнение. Бяхме правили практически тестове, но съдържанието на пилотския тест се менеше всяка година. Винаги имаше въпроси за бустери, части на изтребителите и маневри, но на практика можеха да включат всяка част от учебната програма.

Бях пропуснала много часове, но знаех, че не бива да се тревожа. Беулф не би се притеснявал. Самоувереността беше душата на героизма.

— Ще изкарам отличен на този тест, Дърдорко — заявих. — Ти и аз, ние ще станем най-добрите пилоти от Защитните сили на Дръзки. Ще се бием толкова добре, че креляните ще вият до небесата като пред погребална клада и ще реват и пищят от отчаяние щом ни видят, че се извисяваме.

Дърдорко наклони глава.

— Дали не попрекалих? — попитах.

— Откъде ги измисляш тези неща?