— Знаеш ли?! Това момче Ликсандру според Фаръма се бил сприятелил много с тебе и с едно друго момче. Дарвари. И този Дарвари, проверих, изчезнал със самолет през 1930 между Змийския остров и Одеса… безследно, а може да е избягал в Русия. И това, не знам дали разбираш, през 1930… Сега го издирваме… Но твърде вероятно е Фаръма да го е срещал неведнъж, след като оня е завършил военното училище. Според собствените му думи Фаръма се е виждал често с най-добрия приятел на Дарвари, с Ликсандру… Мисля, че тук е следата — добави Думитреску и тайнствено намигна на Борза.
— Нищичко не помня! — въздъхна отчаяно майорът.
— И после, като ми разказа как сте стреляли с лък, се убедих, че е дошъл да те види затова; да те разпита най-подробно за Ликсандру и Дарвари, да научи дали и ти знаеш нещо. Защото мисля, че това вече ще си спомниш, тогава често сте ходили до празното място при кметството и сте стреляли с лъкове.
— Да, стреляхме — поклати глава Борза.
— Е, добре, не ти ли се вижда странно, че тъкмо на него, на Ликсандру, му се е случило подобно нещо? — попита Думитреску, като го погледна право в очите.
Борза преглътна сухо, после пресуши чашата с ром и поклати глава.
— Да ме убие Господ, ако мога да си спомня нещо! — възкликна той и се захвана да бърше потта от лицето си.
— Тогава си напълно безпаметен — разсмя се Думитреску. — Останал си без памет.
— Да знаеш, че имаш право. Изгубих си паметта при един разпит. Не ти ли казах как ме измъчваха в мазето на полицията?
— Случай като този не може да се забрави и след трийсет години — продължи Думитреску. — Значи събирахте се на празното място пред кметството и стреляхте с лъкове. Сигурно сте стреляли само нагоре. Уплашили сте се, след като не сте намерили стрелата на Ликсандру. Затова сте се замислили още в самото начало: изстрелвали сте я на дванайсет-петнайсет метра, а когато е дошъл редът на Ликсандру, сте видели, че неговата стрела полетяла над каменните блокове, над празното място и се отправила към статуята на Вратиану 12 12 Йон Вратиану (1821 1891) — политик либерал. — Б.пр.
. Хукнали сте след нея, уплашили сте се да не удари някой минувач. Търсили сте я по булеварда и около статуята, но не сте я открили. Оттогава сте се целили само нагоре. Всеки според силите си е стрелял на дванайсет, петнайсет, дори до двайсет метра. А когато дошъл редът на Ликсандру, стрелата полетяла и вие сте я следили, доколкото сте могли, докато вратовете ви изтръпнали. После съвсем сте я изгубили от погледа си и сте насядали край стената, очаквайки я да се върне обратно. Чакали сте със страх, защото сте се бояли да не падне със сила и затова сте отишли до камъните, да се скриете. Стояли сте там около два часа, но стрелата така и не паднала.
— Какво говориш? — възкликна недоумяващ Борза. — Кога се е случило това?
— Според думите на Фаръма през пролетта на 1916, сигурно през април или май на 1916, по време на великденската ваканция… Какво ще кажеш, а? — усмихна се Думитреску. — Не ти ли се струва подозрителен? Каква е връзката?… Затова дойде да те види — добави той, като изведнъж сниши гласа си.
— Да знаеш, че това е… — развълнува се Борза.
Думитреску започна да се смее и си напълни чашата с ром.
— Не бива да се ядосваш — успокои го той. — Ще го разберем. Трябва само да имаме търпение. Поръчах му да напише всичко, което знае за Ликсандру и Дарвари. Досега на два пъти ми поиска хартия, два пъти за три дни. Пише хубаво, логично, художествено, но почеркът му е много нечетлив. Сега преписват на машина вчерашните му показания. Но според своя маниер той е започнал твърде отдалече. Четох цялата сутрин и пак не стигнах до Дарвари. Написал е цяла история за една ваша приятелка от Обор, Оана, дъщеря на някакъв кръчмар, ако си спомняш за нея. Страхотна жена! Била е висока два метра и четиридесет и два сантиметра… Фаръма започна с края: как, след като се омъжила, Оана с нейния естонец си обещали скелетите на университета в Дорпат 13 13 Тарту, град в Естония. — Б.пр.
. Поисках да ми направят справка в Дорпат, да видим дали е истинска и тая история. Сега очаквам резултатите…
Цялата седмица, а и следващата Фаръма стоя наведен над дървената маса, като непрестанно пишеше. От втората вечер му дадоха друга стая, в старото крило на сградата — с желязно легло, без дюшек, със стол и маса. Имаше прозорец, но от него се виждаше само сивата стена отсреща. Два пъти дневно се появяваше пазач и му носеше храна от стола, като го караше да подписва някакви купони. Когато привършваше хартията, ставаше от масата и хлопаше по вратата. Пазачът вземаше изписаните листи и скоро се връщаше с нов топ хартия. Пишеше от двете страни, защото тъй му наредиха, когато за първи път свърши листовете. При всеки разпит му обръщаха внимание да пише по-четливо и Фаръма се стараеше, като изписваше буквите една след друга, но твърде скоро спомените го поглъщаха и той отново се връщаше към обичайния си, нечетлив почерк.
Читать дальше