Мирча Елиаде - В двора на Дионис (Фантастични новели)

Чиновникът го погледна още веднъж, намръщи се и кача повече на себе си:

— Интересно!

После отново изчезна, но скоро се върна.

Фаръма усети умора в краката и започна да пристъпва от крак на крак.

— Влезте вътре — покани го чиновникът.

Беше нещо като чакалня, с няколко пейки до стените, само един прозорец и много врати. Чиновникът се отправи към тази до прозореца и му каза, без да го погледне:

— Хайде, елате с мен.

Влязоха в кабинет с единствено бюро и много телефони. Полуизлегнат на креслото, Думитреску въртеше молив в ръка.

— Откога познавате другаря Борза?

— Откакто беше ей-й такъв — усмихна се Фаръма и спусна ръка към килима. — Учеше в моето училище.

— А откъде знаете, че е бил той?

Фаръма започна да се смее, като поклати глава.

— Виждате ли, тъкмо тук нещата се усложняват. До вчера следобед можех да се закълна, че това беше той, господин майор Василе И. Борза. Но бях при него и той каза, че не можел да си спомни…

— Но какво търсихте при другаря майор Борза? Как открихте адреса му?

— Ще ви кажа как стана — започна Фаръма, сякаш подготвяйки се за дълга история. — Преди няколко седмици, през юни, един ден се разхождах по булеварда, че все оттам ми харесва да минавам близо до училище. Разхождам се от статуята на Паке Протопопеску 7 7 Политик, министър. — Б.пр. по булеварда и се връщам на „Мантуляса“. Седнах на една пейка и тъкмо тогава забелязах, че пред номер 138 спира камион, точно до мене. Слязоха няколко младежи и милиционери и започнаха да разтоварват. После излезе някой от къщата и им каза къде да носят: „На четвъртия етаж, при другаря майор Василе Борза.“ И аз веднага си спомних за него, когато беше малък: Борза И. Василе. И се сетих за случая с момчето на равина…

— Какъв случай? — прекъсна го Думитреску.

— А, това е дълга история — дълга и доста странна. Може да се каже дори тайнствена. Тогава писаха нещичко във вестниците, но не вярвам да е било истината. Може да се каже, че остана мистерия.

— Какъв беше случаят? — настоя Думитреску. — Защо мислите, че е останало мистерия?

— Остана мистерия, защото никой нищо не разбра — изведнъж се въодушеви Фаръма. — Но за да я разберете, трябва да знаете, че Борза не беше в началото там, в избата, с момчето на равина, с Дарвари и останалите. Дарвари Патру, бих казал, бе в основата на всичко. Това момче имаше изобретателен ум. По-късно го следих, наблюдавах го, докато през войната изчезна безследно със самолета си между Змийския остров и Одеса.

Същият този Дарвари, за когото ви говоря, беше разбрал, че някакъв негов приятел Алдя, от друго училище на „Каля Мошилор“ 8 8 Улица в източната част на Букурещ. — Б.пр. , познавал едно момче на татарин от Текиргьол 9 9 Балнеоложки курорт в Югоизточна Румъния. — Б.пр. , което изкарвало прехраната си, като обикаляло вилите и изтребвало мухите. Да, мога да кажа, че това е точната дума: изтребвало ги. Ако не го бях видял, нямаше да повярвам. Но трябва да ви кажа, че на следващата година и аз ходих до Текиргьол и тогава се запознах с него. Момчето на този татарин беше необикновено. Сякаш и сега го виждам: хубаво момче, с избръсната глава, темпераментно, с очи като две стоманени топчета. Сякаш и сега го чувам: „Имате ли много мухи в къщи?“ Говореше перфектно румънски, беше учил в Констанца, но татарският акцент все пак му личеше. „Имате ли много мухи?“ Точно тъй питаше, с малко ироничен тон, сякаш искаше да ги купува, но така, без да дава пари… Ще ви кажа какво ми се случи тогава. Бях чувал за него, но още не го бях виждал. Очаквах го. Вилата, в която наех стая, се намираше точно на хълма. Вила „Корнелия“, така се наричаше — на края на селото. Затова татаринът се появи по-късно при нас. И все пак дойде — нали това му беше занаятът, тъй си изкарваше хляба, като изтребваше мухите. Беше два часът следобед. Спях. И изведнъж чух да хлопат на вратата ми. „Имате ли мухи?“ — попита той. Скочих от леглото, исках да го видя. И аз имах мухи като всички в Текиргьол, но повече исках да се запозная с него. „Имам достатъчно — отговорих му аз, какво искаш да правиш с тях?“ „Да ги изгоня до една, поне за седмица. Ако се върне макар и една, няма да ми платите стотинка.“ „Колко ще струва?“ — попитах аз. „Един лей. Петдесет бани сега, а останалото след седмица. Ако след седмица ми покажете едничка муха тук, във вашата стая, ще ви върна монетата обратно.“ „Разбрахме се — казах аз, сега да те видя!…“

— Прощавайте, но ще ви помоля за нещо — добави Фаръма с друг глас.