Мирча Елиаде - Гадателят

Стаята на Егор беше последната. Професорът почука с облекчение.

— Надявам се, че не ви безпокоя — каза той през полуотворената врата. — Нещо не ми се спи…

— И на мен — отвърна му Егор и стана от кушетката.

Стаята беше голяма, просторна, с балкон към парка. В ъгъла имаше старинно дървено легло. Шкаф, умивалник и кушетка, изящна писмена масичка, два стола и шезлонг допълваха интериора. И все пак пространството беше толкова голямо, че мебелировката изглеждаше недостатъчно.

— Чудесно е, че дойдохте — каза Егор. — Чудех се какво да правя при това безсъние. Как не си донесох книги. Мислех, че през деня ще работя…

„А вечер ще бъда със Санда“ — завърши мислено той, а на глас добави:

— Днес за първи път се прибрах толкова рано. През тези дни беше доста весело: интересно общество, разходки до късно в парка. Но, струва ми се, че гостите доста умориха госпожа Моску… Вие не пушите ли? — Той протегна към господин Назарие отворена табакера.

— Не, благодаря. Бих искал да ви попитам, в тези стаи, които ни разделят, никой ли не живее?

— Предполагам, че никой — с усмивка отговори Егор. — Те са за гости. Целият етаж е такъв. Всъщност според мен и долу всички стаи са празни. Госпожа Моску живее в господарското крило заедно с дъщерите си.

Той запали цигара и седна на стол близо до професора. Помълчаха.

— Великолепна нощ! — каза професорът, поглеждайки през стъклото на балконската врата.

В тъмнината се очертаваха огромните силуети на дърветата. И Егор погледна навън. Наистина, нощта беше чудесна. Но да се сбогуваш с гостите в девет и половина и да си легнеш с майка си като добро детенце?

— Ако дълго време не се движиш — продължи професорът — и дишаш ето така: дълбоко и по-рядко, ще усетиш дъха на Дунава… Аз често правя така…

— И все пак той е тъй далеко — забеляза Егор.

— На трийсет километра. Дори по-малко. И там сега е нощ, нощ, която е една за всички…

Господин Назарие стана и излезе на балкона. Не, пълнолуние щеше да има след няколко дни, помисли си той, като се натъкна на мрака.

— И въздухът е същият — отново заговори професорът, бавно отметна глава и пое въздух през устата: — Вие сигурно не сте живели край Дунава, иначе щяхте да усетите този мирис. Аз пък усещам Дунава чак от Бараган.

— Много е мъгливо тук усмихна се Егор.

— … и както когато гният цели гори, някъде далече, много далече, а вятърът разнася до теб този мирис, необикновен и в същото време — банален. И ти скоро започваш да го разпознаваш… Някога и тук е имало гори. Горите на Телеорман…

— И този парк тук е също толкова стар… — забеляза Егор, като излезе на балкона и посочи надолу с ръка.

Господин Назарие го погледна с добрите си очи, но не успя да скрие снизходителната си усмивка.

— Това, което виждате тук, не е на повече от сто години — обясни той. — Акация… Сиромашко дърво… Тук-там брястове…

И той се разбърбори за гори, за дърветата.

— Не се чудете — неочаквано прекъсна сам себе си, поставяйки ръката си върху рамото на Егор. — Това трябва да го знам, разбира се, заради разкопките. Тези знания съм ги трупал от книгите, от хората — отвсякъде, откъдето можах да взема по нещо. Иначе как щях да разбера откъде да търся моите скити, гети и всички останали, които са били тук…

— Тук предполагам, няма много следи — забеляза Егор, просто за да поддържа този разговор по древна история.

— Защо? — сдържано възрази господин Назарие. — Пътищата са минавали и оттук, сигурно е имало някакви селища, особено край реката. Така или иначе, когато изчезват всякакви гори, местата, където са били, остават омагьосани. Това сигурно, защото…

Той млъкна и отново започна да поглъща въздух, леко наведен над перилата на балкона, в нощта.

— Всеки път така се радвам, когато усетя Дунава, — продължи той, снишавайки глас. — Тази река също има своето вълшебство, но сърцето го приема леко, без страх. Хората от поречието са умни и храбри. Истински търсачи на приключения са тук, а не край морето. А гората — знаете ли, тя наистина навява страх и може да те подлуди…

Егор се разсмя. Направи крачка навътре в стаята, към светлината на лампата.

— И това е напълно естествено — не се смути господин Назарие. — Гората може да изплаши дори вас, младия мъж, образован и без предразсъдъци. От този страх никой не може да избяга. В гората има толкова много растителен живот, а и старите дървета така приличат на хората, те са като истински човешки тела…

— Не мислете, че се махнах от балкона, защото ме е страх — каза Егор. — Просто влязох за цигара. Пак ще се върна при вас…