Мирча Елиаде - Гадателят

— Няма нужда, вярвам ви. Вие няма от какво да се страхувате — успокои го Назарие, също се върна в стаята и седна на кушетката. — Но това, което ви казах, е самата истина. Ако не беше Дунавът, хората от тези краища щяха да полудеят. Имам предвид хората, живели тук преди две-три хилядолетия…

Егор го гледаше с нарастващо любопитство. „Този професор съвсем не бил прост. Току-виж и в стихове ще заговори, нещо душата на мъртвите…“

— Забравих да ви попитам — промени темата господин Назарие. — Отдавна ли познавате нашата домакиня?

— Познавам само по-голямата й дъщеря, но не от много отдавна, от две години. Имаме общи познати в Букурещ. А госпожа Моску я видях за първи път тук, когато пристигнах, преди няколко дни.

— Стори ми се, че е много уморена — забеляза професорът.

Егор утвърдително кимна. Стана му малко забавно заради сериозността, с която господин Назарие направи своята забележка: сякаш за това беше нужна някаква особена проницателност; сякаш разкриваше някаква тайна. „И това ми го каза на мен?“

— Аз попаднах тук до известна степен случайно — продължи Назарие. — Получих покана чрез префекта. Той, доколкото разбрах, е стар приятел на семейството. Но трябва да призная, че се чувствам малко неудобно. Не ви ли се струва, че ги притесняваме? Мисля, че госпожа Моску не е съвсем здрава…

Егор се опита да се оправдае, като призна, че още през първия ден е разбрал за състоянието на домакинята и е мислел да си отиде. Но като видял, че другите не се притесняват, останал. А може би те отдавна са разбрали как се чувства тя и са свикнали. А може и болестта й да не е толкова сериозна. Понякога, особено сутрин, госпожа Моску слушаше толкова внимателно разговорите им.

— Нейните сили сякаш изчезват със залеза на слънцето — добави многозначително той. — Вечер тя е като в някаква летаргия. И най-странното е, че усмивката на лицето й се запазва, като маска.

Господин Назарие си представи широко отворените, умни очи на Господарката на дома; усмивката й, щедро озарила чертите на лицето й, въвеждаща в заблуждение всеки, който я погледнеше. Не, господин художникът греши, като говори за маска. Това не е маска, а живо и доста внимателно лице, а усмивката те кара да мислиш, че тя улавя всяка твоя дума, всяка твоя мисъл.

И отначало това внимание те впечатлява, кара те да се изчервиш от притеснение, докато не разбереш — почти веднага! — че тя съвсем не те слуша. Или изобщо нищо не чува. Тя просто следи твоите жестове и по движението на устните ти разбира кога да проговори.

— Поразително! — продължи той гласно. — Тя знае кога да продължи. Кога да се намеси, за да не натежи с мълчанието си.

Егор не преставаше да се удивлява от професора. „Изглежда доста скромен, стеснителен е като момиче, а е доста умен и чувствителен. Изглежда, че е артистична натура.“

— Дали не преувеличаваме? — попита той, стана от стола си и започна да се разхожда из стаята. — Може би тук става дума за хроническо изтощение, ако имаше такъв термин…

— Няма — отвърна му малко иронично Назарие. — Хроничното изтощение, това би означавало нещо като хронична смърт…

Последните думи не му харесаха и на самия него. Стана и тръгна из стаята. По гърба му отново изби същата студена, глупава пот. Подозрително погледна към кушетката, от която бе станал, сякаш искаше да се убеди във физическото безразличие, типично за този неодушевен предмет. Ядоса се на себе си заради изпуснатите нерви, заради глупавата си, детска мнителност.

— И все пак — разнесе се гласът на Егор от другия край на стаята, — все пак ние преувеличаваме. Много сме чувствителни! Не виждате ли как се държат с нея дъщерите й, особено малката?

Застана на вратата и се ослуша. Изглежда, че някой от прислугата проверяваше дали са затворени вратите в коридора. Някакви стъпки — леки, едва чути се разнесоха в тишината на нощта.

— Стори ми се, че някой ходи в коридора — каза Егор на професора. — Още утре ще окача на вратата си обявление: „Моля, не ходете на пръсти!“ Това наистина ме нервира, сякаш някой крадец се е промъкнал… Тук, разбира се, едва ли би дошъл крадец, но този шум все пак ме нервира…

Господин Назарие се приближи към балкона.

— Нощите са още топли — извика след него Егор. — Можехме да се поразходим из парка. Защо се затворихме тук?

Професорът не отговори. „Мисли си за своите работи, философства — усмихна се Егор. — Но всъщност това, което каза за Дунава, не беше лишено от логика: за голямата вода, за откритите, красиви брегове…“ И той си представи реката с цялата й красота и величие. „Няма да е зле, ако сега съм там, далече оттук, на някой шезлонг сред красиви млади жени… Колко скучно може да стане, когато човек е без хубава компания…“ Той рязко се обърна и му се стори, че не е сам в стаята, че някой го следи с поглед. Но в стаята нямаше никой. Професорът стоеше на балкона. „Не е много учтиво от негова страна — помисли си Егор. — Или го прави от стеснителност. Трябва да продължа разговора.“ И Егор отиде до балконската врата. Назарие го посрещна със светнало лице.