Мирча Елиаде - Гадателят

— Ти откъде знаеш, че съм бил при господин Егор?

— Отникъде, просто се досетих!

Симина се разсмя. Професорът стоеше пред нея прав и смутен. Тя бързо се овладя.

— Винаги когато имаме двама гости, се събират заедно — поясни тя. — Стаята на господин Егор е най-хубавата. Обикновено всички се събират там…

Тя не се доизказа. Върна победоносната усмивка на лицето си и като направи крачка към Назарие, шепнешком продължи:

— Но аз мисля, че това не е хубаво. Нали господин Егор трябва да работи. Не бива да му се губи времето…

При последните думи лицето й изгуби усмивката си — стана сурово и студено, дори заповедно. Професорът съвсем се смути.

— Разбира се, разбира се — промърмори той. — Повече няма да се повтори…

Симина го погледна в очите малко нахално и без да добави дума, се завъртя на токчетата си, буквално под носа му, и закрачи из парка.

„Изглежда, че тя знае нещо, което аз не знам — помисли си Назарие. — Дали не се подготвя заговор против Егор? Среднощни срещи в парка, романтични разходки — с това обикновено се започва. Симина сигурно е тяхна довереница.“

Назарие се отби в стаята си, за да си измие ръцете преди обяда. „Все пак много е глупаво да се доверяват на едно дете — помисли си той. — И при това толкова чувствително като Симина…“

Бързо слезе долу и се отправи към трапезарията. Чу се гонг. Бяха го осведомили за този обичай: пет минути след гонга сервираха обяда, колкото и души да бяха на масата. В трапезарията всички седяха на местата си освен Симина.

— Как спахте, господин професор? — посрещна го госпожа Моску.

Днес изглеждаше по-добре. Или тази сивкава рокля с бледорозовата якичка я подмладяваше, но беше свежа и оживена. Разголените й ръце постоянно правеха кръгови движения над масата.

— Наистина ли спахте добре? — попита го и Санда, опитвайки се да скрие учудването си.

Икономката застана до вратата с ръце зад гърба, гледайки в пода, сякаш очакваше заповед, а всъщност слушаше с огромно любопитство какво ще отговори професорът.

— Спах както никога, чудесно! — отвърна Назарие. — Наистина, отначало не можах, но господин Пашкевич беше така любезен…

Той се обърна към Егор. Художникът се усмихваше, играейки си с ножа. „Значи всичко им е разказал — помисли си професорът. — И за вчерашните ми излияния, а може би и други интересни неща за мен…“

— Да, господин Пашкевич сигурно вече ви е разказал — приключи фразата си той.

— Не знам какво бих могъл да им разкажа — възрази Егор.

Тогава Назарие си даде сметка, че Егор наистина не би разказвал как двамата снощи заедно са будували. Разбира се, сега онези среднощни приказки му изглеждаха дори глупави и смешни и съвсем не заслужаваше да бъдат разказвани. Погледна го в очите. Художникът даваше вид, че не разбира нищо; че не си спомня. „Да, и той се срамува — помисли си Назарие. — Също като мен.“

В този момент в трапезарията с бързи стъпки влезе Симина и седна от лявата страна на госпожа Моску, като бегло огледа всички присъстващи.

— Къде беше, госпожице? — попита я Егор.

— Ходих да видя не е ли дошла пощата…

Санда се засмя. Трябваше все пак да й направи забележка. Не пред гостите, но тя не бива да се учи така глупаво да лъже…

Младата жена уплашено вдигна очи от чинията си. Някой ядеше с такъв апетит, че както се казва — ушите му плющяха. В настъпилата неестествена тишина се чуваше само движението на работещите челюсти. Беше госпожа Моску. Санда прежълтя. Домакинята често се забравяше по време на ядене и не успяваше да скрие своя апетит. Но до такъв връх на лакомията все още не беше достигала. Никой не смееше да се обади, всички мълчаха и слушаха.

— Маман! — извика й Санда.

Свела глава над чинията, госпожа Моску продължаваше с огромен апетит да яде от печеното. Санда се надигна от мястото си още веднъж и извика, но без резултат. Назарие наблюдаваше цялата сцена с крайчеца на окото си, направо ужасен. А Егор си даваше вид, че не вижда нищо. „Ще й стане лошо!“ — отчаяно си мислеше Санда. Симина, която съвсем не се развълнува от случилото се, постави ръка върху рамото на госпожа Моску и тихо й каза:

— Сънувах танти Кристина, мамичко.

Госпожа Моску най-сетне престана да дъвче.

— Представи си, мамичко, сънувам я вече няколко нощи подред. Такива странни сънища!…

Деликатно положи вилицата и ножа до чинията и се обърна към гостите. Назарие замря в предчувствие при този жест: страхуваше се да погледне в лицето й (не можеше да си обясни варварския начин, по който се хранеше допреди минута) и да види този неочакван израз на покой и внимание. Нямаше съмнение, че домакинята съвсем не си даваше сметка за своето държание и нищо не помнеше.