Мирча Елиаде - Гадателят

— С какво ще се занимава Санда следобед?

— Искам да помоля господин художника да ми позволи да погледам как ще работи в парка.

Егор искаше да се поотпусне, но видя до себе си строгото лице на Симина. Момичето го гледаше внимателно, сякаш се опитваше да разбере какво е станало тук без нейно знание.

— Господин Пашкевич — разнесе се гласът на стопанката на дома. — Не искате ли да видите портрета на Кристина? Казват, че бил най-добрата картина на Миря.

— Ако Миря изобщо има добри картини — иронично забеляза художникът.

— Вие още не сте го видели, а говорите! — обидено възрази Санда. — Убеден съм, че ще ви хареса.

Нейната разгорещеност озадачи Егор. Той стоеше с чашката кафе в ръка, между двете сестри и мислено се упрекна: „Дявол да го вземе този мой език! След като искам да взема Господарска щерка, трябва да си меря приказките. Естетическите критерии невинаги са най-добрите…“

— Дори и един посредствен художник понякога може да сътвори шедьовър, стига поне веднъж през живота си да съумее да се извиси — нравоучително забеляза професорът.

— Миря беше много голям художник — отчетливо произнесе госпожа Моску. — Миря беше един връх в румънската живопис. Нашата страна може да се гордее с него…

Назарие се изчерви притеснен. А домакинята, развълнувана, стана от мястото си и с жест покани всички след себе си. Санда и Симина също бяха неспокойни. „Всичко, що се отнася до тази нещастна Кристина, за тях е свято — помисли си Егор. — Всъщност това говори за тяхната изключителност. Да причислиш една своя близка обожавана покойница към светците и дори да я превърнеш в икона… Да, тази моя Санда е изключителна. Така да обича и да почита своята леля, която никога не е виждала!“ Дори и малката Симина. Егор мислено бе готов да се извини. „Да, те двете са истински избраници, а аз до тях съм просто един простак.“

— Извинете за безпорядъка — каза Санда и отвори масивната бяла врата. — В тази гостна ние почти не влизаме…

Оправданието беше уместно. Вътре миришеше на застояло. Егор потърси с поглед Назарие. От скромност професорът се стремеше да бъде колкото е възможно по-незабелязан. След тях вървеше Симина. Тържественото вълнение й придаваше някаква женска бледност, неестествена за детското лице. „Но, Господи, какви чувствителни натури!“, още веднъж си помисли Егор.

— Госпожица Кристина! — обяви домакинята. — Нашата всеобща любимка…

Професорът усети, че нещо го стяга и души. Госпожица Кристина го гледаше право от портрета на Миря и се усмихваше. Беше съвсем млада девойка с черни къдри до раменете, облечена в дълга рокля, с висока и тънка талия.

— Какво ще кажете, господин художник? — попита Санда.

Егор застана далече от портрета. Помъчи се да разбере защо изведнъж усети толкова тъга в душата си — пред това момиче, което го гледаше право в очите, усмихвайки му се като на познат, сякаш тъкмо него беше избрала от всички присъстващи, за да му разкаже за своята безкрайна самота. В дъното на очите й се четеше голяма мъка. Тя напразно се опитваше да се усмихне, напразно стискаше синьото си чадърче и леко повдигаше вежди, сякаш го канеше да се посмеят заедно на огромната й, отрупана с цветя шапка, която тя, разбира се, не можеше да понася, но майка й беше казала: „Една госпожица не може да позира за портрет неглиже!“ Госпожица Кристина страдаше от тази скованост. „Дали е предчувствала, че толкова скоро ще умре?“ — питаше се Егор.

— Значи ви хареса — тържествуващо заключи Санда. — След като мълчите, значи ви харесва.

— При такъв модел не може да не нарисуваш шедьовър — тихо й отвърна Егор.

Очите на Кристина заблестяха лукаво. Егор си потърка челото. Какъв странен мирис се носеше из тази стая. Дали това не е била нейната стая. Премести погледа си встрани. Санда каза, че била гостна, но там, в ъгъла имаше голям бял креват с балдахин. Още веднъж погледна към портрета. Госпожица Кристина следеше всяко негово движение. Егор четеше добре очите й: тя забеляза, че е открил кревата, но не се изчерви; напротив: посрещна погледа му някак предизвикателно. „Да, това е моята моминска стая; там е моето легло, моето моминско легло“ — сякаш казваха очите на госпожица Кристина.

— Какво ще кажете, господин професор?! — отново се обади Санда.

През цялото време Назарие беше стоял като вкаменен, без да откачи погледа си от портрета. Отначало му се бе сторило, че вижда призрака от изминалата нощ — неясната фигура, застанала там. Замисли се. Сепна се, след като усети върху себе си изпитателния поглед на Симина.