Мирча Елиаде - Гадателят

— Искате ли топла вода, господине — попита го жената.

Не, никаква топла вода, няма нужда от тези глезотии. Назарие искаше сега да се накаже, задето се беше отпуснал. Студена вода — ето това му трябваше…

Жената излезе и той енергично скочи от леглото. Тежестта и болката в главата не минаваха. Наля студена вода в легена и започна да се мие. Припомни си една след друга случките от нощта и едва не се разсмя. Какви бяха тези глупави видения, тези смешни страхове! Достатъчно беше да се огледа наоколо: тази ярка светлина, тази есенна свежест, това горещо мляко, парата, издигнала се над чашата — и веднага му стана ясно, че всичко вчера е било глупост; тъмна игра на въображението. „Поне да се бях научил да пуша като хората“ — започна да се подиграва сам на себе си той, докато се обличаше. После седна на масата и бавно изпи чашата мляко до дъно, без да докосва конфитюра и маслото. Отчупи си парче от печената филия и захруска, довършвайки утринния си тоалет. „Вечерята снощи нещо не я биваше — помисли си той. — Ако не бях пил от този коняк, сега щях да имам вълчи апетит. Да, вечерята беше лоша, всички забелязаха. Овнешкото миришеше, зеленчуците бяха преварени. Добре, че имаше хубава мамалига със сирене и сметана… — Той се усмихна и погледна в огледалото. — Забравих да се избръсна. Може би затова жената ме попита за топла вода. Сега е късно, ще се оправя и със студена…“

Без да бърза, той извади от куфара си бръснарски принадлежности и започна да си сапунисва бузите. Веселата френска песничка веднага изплува в паметта му и той я поде:

„Този Егор я пя снощи“, спомни си с удоволствие той. Спомни си и обстоятелствата, принудили го да запее. „Да, и той почувства същото.“ Тази мисъл го накара да се усмихне. Наистина, как леко се усмихваше сега, колко далечна и нелепа му изглеждаше тази нощна сцена. Сапунисваше се с истинско удоволствие. „И въпреки това ми се стори, че крие нещо. Да, добре си спомням. На масата… Да, това не беше шега, не беше шега…“ Но сега беше толкова светло. Стените бяха снежнобели, небето съвсем чисто и ясно, огледалото светеше, направо блестеше…

Назарие внимателно фиксира острието на бръснача; докосването на този предмет му доставяше истинско удоволствие. Започна да се бръсне, гледайки се в огледалото, като внимаваше да свърши това прецизно и симетрично.

Господин Назарие прекара сутринта, разхождайки се из полето без определена цел. Мислите му бяха далече от археологията. Всъщност той не се надяваше особено на разкопките тук — доста монотонни бяха тези простори. На север от чифлика, близо до село, наистина започваха селищните могили, но той нарочно отиде към противоположната страна. Толкова беше хубаво през тази есен тук. Дори облаче и сянка не пробягваха по небето; и все пак слънцето не уморяваше със светлината си, неизвестни птици прелитаха отвисоко, чуваха се щурци и скакалци; навсякъде беше тихо, но имаше движение и живот. Дори шумът от човешките стъпки се сливаше в тази мелодия от кратки звуци в пустото равно поле. „Знаменитата степна Мунтения — мислеше си Назарие. — Още две-три седмици — и ваканцията ще свърши. Букурещ, студенти, изпити, работният кабинет. Щеше да бъде добре поне с Баланоая да приключи…“

Той се върна в чифлика няколко минути преди времето за обяд. В парка срещна Симина, която се разхождаше сама.

— Добър ден, малка госпожице — сърдечно поздрави професорът.

— Добър ден, господин професоре — усмихнато му отвърна Симина. — Добре ли спахте?… Мама пита за вас, но аз искам да разбера първа…

Нейната усмивка незабелязано премина в кратък смях. Професорът я гледаше и не можеше да откъсне очи от красивото малко личице. Скъпа малка кукла: такава съвършена красота, сякаш беше изкуствена. И зъбите ослепително бели, и черните блестящи къдрици, и неправдоподобно червените устни…

— Превъзходно спах, малка госпожице — каза Назарие, приближи се до нея и понечи да я погали по главата.

Дете-чудо! Но отдръпна ръката си — беше го страх да я докосне, притесняваше го усмивката й. Да, Симина вече не беше малко дете, наистина на девет години, както казаха снощи, но женственост имаше в походката й, колко грация откриваха закръглените й, плавни жестове.

— Не попречихте ли на господин Егор да работи снощи? — лукаво го запита Симина и леко смръщи челцето си.

Назарие дори не се опита да скрие учудването си. Дори напротив, се зарадва, че му се удаде възможност да покаже, че е надхитрен от това умно момиченце, и по този начин да се сближи с него.