Мирча Елиаде - Гадателят

— Извинете, че ви оставих — каза той. — Нещо не се почувствах добре, изглежда, че наистина съм уморен. Може би това място не ми понася.

— Може би и на мен — усмихна се Егор. — Но няма значение. Сега ме притеснява друго: не мога да ви предложа нищо друго освен малко коняк. Мисля, че няма да ми откажете.

— Друг път бих отказал. Но аз така необмислено пих тази вечер кафе, че сега няма да ви откажа. Клин клин избива! Ако не спя тази нощ, утрешният ден ще ми бъде провален.

Егор отвори пътната си чанта и извади начената бутилка. Избра от бюфета две големи чаши. Внимателно наля в тях по един пръст коняк.

— Надявам се, че това ще ми помогне срещу безсънието — каза Назарие и на един дъх изпразни чашата.

После започна да масажира с длан челото и бузите си.

„Гаврътна чашата, сякаш беше не коняк, а ракия“ — си каза Егор. Той бавно и с наслада отпиваше от своя. Алкохолът внесе дух на сърдечност и приятелство в стаята. Удобно седнал на стола си, Егор вдишваше невидимите пари от чашата. Добре познатият аромат му напомняше за приятни, светли часове, прекарани с приятели или с чаровни жени. „Да живее Бакхус!“, мислено възкликна той.

— Дайте ми една цигара — помоли професорът, все още зачервен и притеснен. — Като ще грешим, да грешим!

Доста успешно се справи с цигарата. Егор му наля още малко коняк в чашата. Настроението му се повиши, изби го на приказки. „Ако не беше тук и Санда… Колко приятно щяхме да си прекараме тази нощ с един такъв забавен мъж като професора и с малко коняк. Всъщност затова хората ходят на село; да си починат, да се разтоварят, да си побъбрят, да се изслушат. В Букурещ никой никого не изслушва.“

— Тази я изпийте сега, без да бързате, господин професор — пошегува се Егор.

Имаше желание да говори, да споделя.

— Забравих да ви попитам как правите своите археологически открития — продължи той.

— Просто — започна професорът, — много просто…

Но се задъха и млъкна. Изведнъж двамата срещнаха погледите си, всеки опитвайки се да разбере, почувствал ли е другият същото, и ужасени, почти едновременно хванаха чашите си и ги пресушиха до капка. Професорът повече не се хвана за главата; този път конякът му помогна. Но все още не смееше да зададе на Егор въпроса си, защото прочете в очите му същия ужас, който изпитваше и той. Сякаш някой се бе приближил до тях, готов да слуша, когото не можеха да видят, но чието присъствие усещаха с цялото си същество и това ги плашеше.

Трябваше да почнат да говорят бързо за каквото и да е. Егор се опита да измисли някаква тема. Нещо по-далечно от тази стая, от този час на нощта. Но мозъкът му отказваше да работи. Вцепени се. Почувства нещо особено, като някаква странна смесица от отвращение и ужас. За няколко мига. После глътна малко коняк и всичко си отиде на мястото.

— Били ли сте някога в Марсилия — рязко се обърна към събеседника си Егор и отново напълни чашите.

— Да, но отдавна — бързо му отвърна професорът. — Веднага след войната. Много неща се промениха оттогава…

— Там имаше един бар, до хотел „Савой“ — започна Егор. — Казваше се „Морска звезда“. Точно така се казваше, запомнил съм. Та в този бар имаше такъв обичай: ако ти се допие коняк, трябва да изпееш нещо…

— Чудесна идея! — възкликна професорът. — Но аз нямам глас.

Егор го погледна със съжаление. „Пак се притеснява.“ Поднесе чашата към ноздрите си и преди да отпие, вдъхна от конячните пари. Изпи една глътка, после отметна леко глава и запя на френски:

На вратата се почука и Назарие най-сетне реши да се събуди. От половин час се бореше със съня. Отваряше очи сред залятата от утринната светлина стая и отново ги затваряше. Сънят му беше лек, на пресекулки и още по-сладък. Истинско блаженство, което едва ли скоро щеше пак да изпита. И колкото повече се противеше на съня, толкова по-дълбоко потъваше в неговата благодат. Още минутка-две, още пет… Сякаш в глъбините на този сън тлееше увереността, че това блаженство е ефимерно, че твърде скоро той ще бъде изтръгнат от тази благодат, за да го изхвърлят върху твърдата почва на деня. Чукането по вратата го разбуди окончателно.

— Добр’утро, господине!

Възрастна жена влезе в стаята с поднос с мляко.

— Успал съм се. Сигурно е доста късно — промърмори Назарие.

Жената се усмихна.

Професорът се хвана за челото. Болеше го глава, горчеше му в устата. Ядоса се, че е стоял до късно в леглото. Блаженството, с което така трудно се раздели, сега му се видя противно. Изведнъж без причина го обзе някаква неясна тъга, почувства се уморен, както често му се случваше, когато се събудеше на чуждо място. Една голяма и непонятна пустота… Но като си спомни за коняка, който изпи през нощта, го обхвана истинска омраза към самия себе си: „Така, дори пих коняк като някакъв букурещки нехранимайко…“