Мирча Елиаде - Гадателят

— Сигурно ще ми се смеете, господин професор — започна тя, — но ще ви призная, че сънищата са за мен един друг, по-красив свят.

— Съвсем няма да ви се смея, скъпа госпожо — побърза да я увери Назарие.

— Мама има предвид нещо друго, нещо свое — намеси се Санда, щастлива, че така леко се е измъкнала от критичната ситуация. — Във всеки случай „друг свят“, но не в прекия смисъл.

— Ще ми бъде много интересно да поговорим за това — подхвана Назарие. — Тези теми са винаги много занимателни.

Госпожа Моску с готовност поклати глава.

— Да, да, ще поговорим за това. Но не сега, по-късно. — И бързо се обърна към Симина: — Как я сънува, миличка?

— Тя дойде при мен, до леглото ми и каза: „Само ти ме обичаш, Симина!“ Беше облечена в розова рокля и държеше чадърче…

— Да, така идва всеки път — развълнувана потвърди госпожа Моску.

— После заговори за Санда — добави Симина — „Санда започва да ме забравя. Вече е голяма госпожица.“ Точно това каза. Стори ми се, че плачеше. После пое ръката ми и я целуна.

— Да, така прави — отново потвърди госпожа Моску. — Иска ръката ти, за да я целуне.

Всички слушаха и мълчаха. Санда се усмихваше саркастично и гледаше към сестра си. „Не, тя трябва да се отучи веднъж завинаги от този лош навик“, помисли си младата жена и накрая избухна:

— Защо лъжеш, Симина? Аз съм убедена, че никого не си сънувала. И най-малко леля Кристина.

— Аз не лъжа — твърдо й възрази момичето. — Тя наистина ми се яви и ми говори. И за тебе говори. Много добре помня: „Санда съвсем ме забрави.“ И плачеше, видях…

— Лъжеш! — ожесточено повтори Санда. — Нищо не си видяла!

Симина храбро, както обикновено, издържа погледа на своята сестра, а после върху малките й устенца разцъфна иронична усмивка.

— Добре, добре, нищо не съм видяла — спокойно приключи тя и се обърна към майка си.

Санда си хапеше устните. Това момиченце е станало още по-дръзко — дори от гостите не се срамува! Тя погледна Егор и изведнъж я обля неочаквана топлина. Колко е хубаво, че не е сама, че има човек, на чиято любов и подкрепа тя може да разчита.

— Но откъде детето ще знае за тази леля Кристина? — наруши мълчанието на масата Назарие. — Доколкото разбрах, нали тя умряла съвсем млада…

Домакинята се обърна към професора. Той не очакваше да я види толкова въодушевена. Егор също беше удивен от вида й — зениците на очите й се бяха разширили и светеха.

— Те не познават Кристина — започна госпожа Моску, след като дълбоко си пое дъх. — Нито Санда, нито Симина. Санда се роди през първата година на войната, девет години след смъртта на Кристина… Но у дома имаме портрет на Кристина в естествена големина, рисуван от самия Миря. Децата я знаят от портрета…

Тя изведнъж млъкна, навела глава. Но Назарие почувства, че едно ново мълчание сега ще бъде непоносимо, и настойчиво повтори:

— И е умряла млада?

— Била е само на двайсет години — изпревари майка си с отговора Санда. — Била е със седем години по-голяма от мама.

Но госпожа Моску не забеляза нейната намеса. Със затихващ, почти гаснещ глас, сякаш изпаднала в поредния си пристъп на крайно изтощение, тя продължаваше:

— Кристина умря вместо мен, нещастната. Мене и брат ми ни изпратиха в Каракас, а тя остана. Беше през деветдесет и седма. Убиха я…

— Тук? — без да иска, натърти думата Назарие.

— Тя пристигнала тук от своята Баланоая, да погостува — пак се намеси Санда. — Тогава чифликът, преди експроприацията, е бил доста по-голям… Да, толкова е трудно сега да се разбере… Селяните толкова са я обичали…

Егор малко се подразни. Веднъж вече беше слушал тази история, макар и не изцяло. Някои подробности чуваше за първи път, а други — знаеше. Той се опита да срещне погледа на Санда, но тя, изглежда, не желаеше да се развива темата, и побърза да обяви:

— Кафето е на верандата, господа!

— Представям си какъв тежък удар е било това за вас — счете за нужно да изрази своите съболезнования на домакинята Назарие.

В отговор домакинята радостно поклати глава, сякаш прие тези думи като израз на обикновена учтивост от страна на госта.

Сервираха кафето на верандата. Септемврийският следобед беше особено прозрачен. Небето синееше някак неправдоподобно, а дърветата бяха застинали, сякаш такива бяха създадени от сътворението на света.

„Време е“ — каза си Егор. И когато на прага на трапезарията се появи Санда, той непринудено я хвана под ръка. Усети вълнението й по леко треперещото тяло — всичко вървеше, както искаше той. След миг, разбира се, тя се отдръпна, но и в този жест Егор предпочете да види надеждата. Сега му предстоеше да я заговори. Взе чашка кафе и започна: