Мирча Елиаде - Гадателят

Пиха чая мълчаливо. Само Санда и Егор от време на време казваха по нещо. Симина изглеждаше замислена. Първа стана от масата, остави салфетката и прибра трохите от покривката в чинията си.

— Къде отиваш, Симина? — попита Санда.

— При дойката — отговори момичето вече от прага, без да се обръща.

След като я проследи с поглед до мига, в който изчезна зад дърветата, Санда се обърна строго към майка си:

— Съвсем не ми харесва това приятелство, маман. Дойката само й пълни главата с глупости…

— Да, да, и аз толкова пъти й казах… — заоправдава се госпожа Моску.

— С какво й пълни главата? — заинтересува се Егор.

— Бог знае с какви глупави приказки — раздразнено му отвърна Санда.

— Все пак тя е още малка. Трябва да слуша приказки. Нали е на девет години — забеляза Егор. — Това е време за фолклор.

Санда се намръщи. Беше готова да му каже доста неща, но се ограничи с една фраза:

— Приказките на дойката са доста странен фолклор.

Егор се убеди колко странен е този фолклор още същата вечер. Отиде на разходка извън парка, за да наблюдава залеза на слънцето. Облегнат върху ствола на едно дърво, той гледаше как огромното огненочервено кълбо потъва някъде „далече и не тъй далече“… Спомни си тази народна песен с голямо удоволствие. „За залеза в полето по-добре не би могло да се каже. И как всичко замира за миг, когато слънцето потъва, и как се изпълва с живот тишината!… Ех, само да не бяха тези комари!“ — помисли си Егор и запали цигара заради тях.

Но мирисът на прах и трева, който изпълваше цялото пространство, му отнемаше удоволствието от вкуса на цигарата. Той я хвърли на пътя и като влезе в парка през страничната врата, се отправи към къщата. Отляво се нижеха къщички; стопански постройки, градини. Егор си помисли кой ли се грижи за всичко това, кой ръководи работата, плаща на слугите, продава реколтата. Съпругът на госпожа Моску почина преди няколко години, зълва й живее в другия край на Румъния, в своя чифлик. Може би някой управител, който е бил още при мъжа й…

Запалиха лампите в малките къщи. „Там са кухните и стаите на слугите“, помисли си Егор. Един цял ред от залепени една до друга малки бели къщи с ниска площадка пред тях. Сновяха някакви жени, дете страхливо обикаляше Господарската къща. Мирис на прясно сено, на крави и мляко. „Нощта ще бъде чудесна“, каза си Егор, издигайки челото си към ясното и високо небе.

— Не ви ли е страх от кучета?

Гласът на Симина прозвуча зад гърба му така неочаквано, че Егор спря да върви. „Как е вървяла така незабелязано зад мен, без изобщо да я усетя?“

— А ти не се ли страхуваш да се разхождаш сама?

— Бях при дойката — спокойно му обясни Симина.

— Досега?

— Тя нямаше работа и аз просто поседях.

— И тя ти разказва приказки?

Симина иронично се усмихна. Отлепи един репей от подгъва на роклята си, оправи я и доста ловко позабави отговора.

— Това Санда ви го е наговорила. Да, разказва ми. Дойката ми разказва всеки ден по една приказка. Тя знае много…

— А днес приказката, изглежда, е била доста дълга, след като чак сега се връщаш у дома — забеляза Егор.

Симина се усмихна преднамерено свенливо. Егор изпита неприятно чувство, че го мамят, че си има работа с хитър и остър, съвсем не детски ум.

— Приказката беше кратка — отговори Симина. — Но дойката даваше заплатите на хората, защото при нас тя дава заплатите…

Последните думи тя произнесе съвсем ясно и отчетливо, сякаш знаеше за какво бе мислил той по пътя до къщата, и реши да изясни недоумението му. Егор дори се подразни. Това момиченце отгатваше мислите му, дори направо ги четеше! Как особено подчерта тя последните си думи, а после направи пауза и сведе очичките си…

— Кратка приказка, съвсем кратичка — съвсем го ядоса тя.

Да, Симина го предизвикваше, очакваше той да я помоли да му разкаже тази приказка. Но всичко у Егор се противеше, макар и да не разбираше добре къде е тук изкушението. А Симина преднамерено мълчеше, очакваше и забавяше крачка.

— Хайде, разкажи ми я — предаде се най-сетне Егор.

— Това е приказката за овчарския син, който се влюбил в мъртвата принцеса — тихо произнесе Симина.

Думите така странно прозвучаха от детските уста, че Егор потрепери.

— Що за приказка е това?! Ненормална история! — Той не можа да овладее възмущението си. — Санда имаше право.

Симина съвсем не се смути от това избухване. Просто го изчака да се поуспокои и без да повишава глас, продължи: