Мирча Елиаде - Гадателят

— Такава е приказката. Такъв е бил жребият на овчарския син.

— Ти знаеш ли какво е това жребий? — учуди се Егор.

— Жребий, участ или съдба — отчетливо произнесе Симина като на урок. — Всеки човек се ражда под своята звезда, всеки си има свой жребий.

— Колко си била умна!

— Живял някога овчар, който имал един син — започна Симина, без да му позволи да я прекъсне. — И когато се родил, феите орисници му предсказали: „Ти ще обикнеш мъртва принцеса!“ Като чула това, майка му горчиво заплакала. И тогава другата фея, те били всъщност три, се смилила над нейната мъка и казала: „И принцесата също ще те обикне!“

— Ти наистина ли искаш тази приказка до края? — не издържа Егор.

Погледът на момичето изрази недоумение — невинен и в същото време студен и дори презрителен.

— Нали вие сам ме помолихте…

И Симина дълго и упорито мълча. Намираха се на средата на главната алея. Отзад, вече отдалече, проблясваха светлините на дворните постройки. Отпред, сред полумрака, израстваше сивото петно на голямата къща.

— А някоя друга, по-весела приказка, не знаеш ли? — попита Егор, за да наруши мълчанието. — Например вчера какво ти разказа дойката? Или онзи ден…

Симина въздъхна дълбоко и преднамерено и се обърна с гръб към фасадата на господарския дом. Странно напрежение излъчваше малкото й лице.

— Вчерашната приказка беше доста дълга — каза след пауза тя. — А онзи ден съвсем не беше приказка, а истинска случка. С госпожица Кристина…

Егор го побиха тръпки. Тъмнината внезапно падна тук, сред големите дървета, където Симина реши да се спре. Очите й заблестяха, зениците й странно се разшириха, шията й неестествено се напрегна. И този страшен глас! Да, тя така майсторски подбираше думите и влагаше в тях смисъл, угоден за нея… Да, това момиче можеше с нажежени клещи да ти извади сърцето!

— Ти защо казваш „госпожица Кристина?“ — сепна се Егор. — Нали й викаше „танти“, нали ти е леля…

— Тя ме помоли да не й викам така, за да не се чувствала стара.

Егор с усилие се овладя; така му се искаше да излее яростта си върху това малко чудовище, което го лъжеше така нагло и безцеремонно.

— Кой те помоли? Госпожица Кристина ли? Как можа да те помоли, след като е умряла само преди трийсет години?!

Гласът му беше страшен, погледът — суров, но Симина се усмихваше: толкова удоволствие й доставяше гневът на този мъж, голям и силен; гневът, предизвикан от нея, деветгодишната пикла…

— Тя ме помоли нощес, насън…

Егор се поколеба за секунда. Но реши да отиде докрай и да разбере какво се крие в тази опасна детска главица.

— И все пак днес там, при портрета, аз чух как я нарече „танти Кристина“.

— Не е вярно — твърдо отсече Симина. — Точно днес аз не казах „танти Кристина“.

Нейната увереност накара Егор да се усъмни в думите си. Наистина, колко беше твърда и безпрекословна и как победоносно се усмихваше! Може би ще трябва да поговори със Санда или с госпожа Моску. Но той изведнъж осъзна нелепостта на ситуацията; стоеше тук в мрака, насред алеята, и мереше сили с едно дете! Тогава реши да тръгне, защото Симина явно нямаше такова намерение. Но още при първото му движение момичето с вик се спусна към него. Той се уплаши и я взе на ръце. Симина допря дланите си към бузите на Егор, като се опита да извие главата му настрани.

— Стори ми се, че някой ни следи — прошепна тя, посочвайки с глава дъното на парка, откъдето бяха дошли. Егор се загледа в тъмнината и задържа погледа си задълго, за да я успокои.

— Там няма никого, дете — каза той. — Ти просто си една малка страхливка. Нищо чудно, след като всеки ден слушаш тези глупави приказки.

Той я държеше на ръце и нежно я притискаше до себе си. Беше странно, че сърчицето й не трепереше от страх или вълнение, а малкото й тяло беше съвсем спокойно и топло. Никакво треперене, нито капчица пот. И лицето й беше съвсем ясно и доволно. Егор изведнъж разбра, че са го измамили, че Симина се е престорила на уплашена и му се е тикнала, за да попречи да обърне глава към къщата. И когато проумя всичко това, го обзе ярост. Симина веднага почувства как мишците му се напрегнаха, а пулсът му се измени.

— Моля ви, пуснете ме — кротко го помоли тя. — Вече всичко мина…

— Защо ме излъга, Симина? — в изстъпление извика Егор. — Та ти нищо страшно не видя, а ме излъга?! А може би там…

Беше готов да вдигне ръка и да посочи дъното на парка, но ръката му още трепереше и той я отпусна. Но не така бързо, за да не види Симина неговата слабост. А тя го гледаше с насмешка и мълчание.