Мирча Елиаде: Гадателят

При все че (близо четири десетилетия) е сред най-известните учени в хуманитарната област (за него често пишат дори в популярните печатни издания), той съвсем не се смята за моден автор. Може би защото сам не прави компромиси заради модата. В центъра на изследванията му е човекът. Именно на него Мирча Елиаде посвещава своите 40 художествени книги и около 400 научни публикации — една цяла библиотека. Трудовете по история на религиите впечатляват не само с обема на събрания материал, но и с мащабите на тълкуването му. С успешния опит да определи координатите на времето и пространството в него. И всичко тук е освободено от предразсъдъците на европоцентризма. Мирча Елиаде прави голяма услуга и на западната култура, като доказва общността й с останалите световни култури: азиатска, африканска, с културата на Океания. Като изхожда от идеята за сътрудничество между културите, той вярва в близката победа на идеите на хуманизма в целия свят. Една от основите на този хуманизъм според него е историята на религиозните вярвания. М. Елиаде ги изучава системно и задълбочено в продължение на половин век, създава нещо като духовна археология, с помощта на която се опитва да реставрира и обясни различните форми на общественото съзнание от древността, породили една или друга вяра, както и техните ритуали и обредни системи, църковни организации. Елиаде не отделя историята на религиите от историята на материалния живот. Но в центъра на изследванията му е откритата от него „техника за задълбочено изучаване на човешката психика“, за нашата душа, криеща толкова неизвестности. Именно в тази връхна точка ученият и писателят Мирча Елиаде се сливат в една личност, поразително еднаква и цялостна в своите проявления. И докато неговите трудове: „Йога“, „Аспекти на мита“, „История на вярванията и религиозните идеи“, „Трактат по история на религиите“, „От Замолксис до Чингис хан“, „Митът за вечното завръщане“ (това е само малка част от тях!), са написани на френски и английски, то прозата е почти изцяло на родния му език. „Пиша на румънски, на езика, на който сънувам и мечтая!“ — споделя през 1982 г. в интервю по повод широко отбелязаната в Румъния, САЩ и Западна Европа 75-годишнина от рождението му.

В търсенията си в областта на прозата в румънската литература Елиаде има именит предшественик. Последният голям представител на европейската романтична поезия Михай Еминеску е забележителен белетрист фантаст от типа на Теофил Готие и Новалис. Но ако неговата лирика е отдавна изследвана, то епосът му е все още недостатъчно познат извън пределите на Румъния. Двете му най-завършени новели: „Метаморфозите на фараон Тла“ и „Бедният Дионис“ са характерни за двата типа проза, между които се колебаело перото му. И ако първата въпреки фантастичния сюжет е откровено философска, в центъра на втората е идеята за търсене на абсолютното и непреодолимият стремеж на поета към необятните звездни пространства. Монахът — преписвач на книги, е типичен самотник — метафизик, очарован от космогонията, копнеещ за други форми на съществуване. Като тръгва от идеята на Кант, че пространството и времето не съществуват обективно, а са плод на чистата интуиция, с помощта на древен астрологически трактат героят успява да се „пренесе“ от XIX в XV век и да приеме образа на калугера Дан. Дан е своеобразен румънски Фауст, попаднал под влияние на демоничния канонарх Рубен, който запалва у него копнежа за бягство на друга планета, в друго пространство.

Подобно разбиране за пространството и времето откриваме и при Мирча Елиаде, когото мнозина изследователи смятат за продължител на традицията на Еминеску в прозата. В своите романи, новели и разкази той изхожда от концепцията, че „възвишеното“ съвсем не е изчезнало от света, че съществува и днес, макар и смесено със „земното“. Ситуирани в неповторимото пространство на довоенния Букурещ с нажежените от слънцето улици, старинните чокойски каменни къщи, градините оазиси и кварталните кръчми (местата, в които се раждат митовете и символите на Елиаде), неговите герои са обикновени, незабележими хора, водещи най-банално съществуване. Но в определен момент (разбира се, без да разберат!) те правят фатален „скок във времето“. И останали в същото „букурещко пространство“, но вече в друго време, не подозират, че нещо се е случило, че светът се е променил. Така скромният учител по пиано Гаврилеску от най-хубавата новела на автора „При циганките“ (1959) не може да допусне, че е напуснал дома си не за един следобед, а за цели дванадесет години, така търговецът от Питещ Янку Горе от разказа „Дванайсет хиляди глави добитък“, твърдо убеден, че всичко на този свят има непоклатима логика, не може да проумее непоследователността на нещата, абсурдността на света, в който живее. Необяснимата амнезия на тези герои и ефектът, който предизвиква тя, всичко това дава възможност на писателя да създаде оригинален фантастичен свят — твърде странен и дори езотеричен, в който поезията на старата букурещка улица се слива с поезията на древните митове, дошли сякаш от глъбините на света.