Мирча Елиаде - Младост без младост (Фантастична проза)

— Всъщност може би е по-добре за мен да бъда затворен и да ми бъдат спестени неприятните изненади.

Професора го измери с продължителен, изпълнен със съмнение поглед, а после решително заяви:

— Да се върнем на по-важното. Вие напълно ли сте уверен, че приемате сексуалния си опит тук за обикновени еротични сънища?

Той се замисли.

— Сега вече не съм напълно уверен. Но до вчера вярвах, че става дума за сънища.

— Питам ви, защото при цялото разнообразие на вашите сънища в тях няма ярко изразени еротични моменти, доколкото си спомням от прочита на тетрадките.

— Сигурно е трябвало да записвам и сънищата си от този род, но аз реших, че те не заслужават внимание… Във всеки случай — добави след пауза, — ако съм объркал реалните събития с еротичните си сънища, работата изглежда по-зле, отколкото предполагах.

Сложи ръка на слепоочието си и с този наивен жест показа, че се готви да събере мислите си.

— Слушам ви — каза накрая Професора. — В какъв смисъл „по-зле“?

Погледна Професора и се усмихна смутено.

— Не знам дали схванахте някои намеци в тази тетрадка, говоря за усещането, което не ме напуска от известно време, че се уча насън… или по-скоро ми се струва, че наистина уча, например, отварят някаква граматика, аз прочитам и запомням няколко страници от нея… или, да речем, прелиствам книга…

— Доста интересно — отбеляза Професора. — Но вие не намерихте време да запишете това точно и ясно. Поне в тетрадката, която прочетох.

— Ясно и точно при мен няма да се получи. Това е някакъв многосериен сън, мога да кажа образователен сън, и аз по време на този сън виждам граматически правила, чужди думи и тяхната етимология. Отначало мислех, че това е заради силните впечатления от дневните ми занимания. Но сега съм на друго мнение — ами ако аз, подобно на сомнамбул, наистина ставам посред нощ и се захващам с книгите?

Докато говореше, Професора внимателно се взираше в него, мръщеше чело — верен знак, че и в мозъка на маестрото се блъскат безкрайно много въпроси едновременно, което той беше забелязал отдавна.

— Не знам, не знам — сви рамене Професора, — не изглеждате много уморен, не правите впечатление на интелектуалец, който прекарва нощите си над книгите… Как тогава не забелязахте светлината през нощта във вашата стая?… Да, какъв парадокс наистина — тази неопределеност на вашите впечатления, по-точно неясната граница между онова, което се случва с вас по време насън и наяве, но се развива едновременно с хиперамнезията… Спомняте си как ми разказахте за мириса на олеандър и мазут, когато видяхте снимката отпреди четиридесет години…

— Вече не съм уверен в това — възкликна той, — не съм уверен, че мога да си спомня нещо! Вече в нищо не съм уверен!

Когато остана сам, си рече: „Браво на мен, дето му казах, че в нищо не съм сигурен. Така ще мога винаги да се измъквам — спал съм, сънувал съм! Ако е нужно и сънят може да се представи като истина, нали? Само трябва да съм нащрек и да си мълча. Няма защо те да знаят всичко!“

Завъртя глава, напрегнато се озърна и тихо, сякаш се обръщаше към нещо невидимо, каза:

— Дори и да исках, нямаше да мога! Не зная защо — понижи гласа си до шепот, — но има неща, за които не мога да говоря, защото това е свръх силите ми.

През оная нощ дълго и упорито се бори с безсънието. За първи път му се случваше, откакто беше излязъл от дома си, и това сериозно го разтревожи. От безсъние беше страдал едва ли не цял живот, но в последно време реши, че вече се е отървал от него. Както обикновено, размишляваше над загадката за това невероятно възвръщане на паметта му. Впрочем вече знаеше, че „възвръщане“ не е най-точната дума — сегашната му памет бе къде-къде по-силна и по-обемна от предишната. Паметта на мандарин, каквато по думите на Шаван трябваше да притежава всеки синолог. Само дето той вече надминаваше всеки мандарин със странната си хиперамнезия.

Още не бяха му донесли граматиката и речника от Пиатра Нямц, но вече преговаряше китайските текстове, отчетливо виждаше всеки йероглиф, съвсем точно го превеждаше. След няколко дни провери написаното, упражни произношението си и редактира превода, като за целта използва антологията и речника на Жил. Нямаше нито една грешка. Драсна няколко реда в тетрадката си — бедният Бернар едва ли щеше да определи кой пласт от паметта на пациента се е възстановил. Сега владееше китайския в такава степен, за каквато преди дори не беше мечтал. Можеше да вземе всеки текст, да го прочете правилно и да го преведе със същата лекота, с която се справяше с латинския и староиталианския.