Мирча Елиаде - Младост без младост (Фантастична проза)

— Ако това не бяхте вие, казвам си и аз като вас, ако не бях видял вашите семейни албуми, вашите снимки от трийсет до шейсетгодишна възраст, сигурно щях и аз да приема хипотезата на Сигуранца, че вие не сте онзи, за когото ви вземат…

„Какво толкова се притесняваш? — дочу своите мисли, след като угаси лампата. — Всичко върви нормално. Така и трябва да бъде. Нека да те вземат за някой друг и да вярват, че не можеш да разграничиш сънищата от действителността, че бродиш нощем като сомнамбул. По-добро прикритие няма да намериш. В края на краищата ще се убедиш, че всъщност няма никаква опасност. И че се грижат за теб!…“

Мисълта му прекъсна и той прошепна: „А как се грижат за мен?“.

Почака и чу вече друг, непознат тон: „Мислеше, че всичко, през което си минал, е случайно?“ „Не е важно какво съм мислил! — прекъсна се нетърпеливо той. — Но кой все пак се грижи за мен?“ И притихнал в страха си, дочу: „После ще разбереш. Сега това не е най-главното!… Освен това ти отдавна се досещаш. Защо тогава не споделиш с Професора някои от своите мисли? Но ти нито с Професора говориш, нито пък ги записваш. Ако знаеше, че съществува нещо друго, защо тогава не намекна за собствените си открития от последните две седмици?…“ „Да се върнем към моя въпрос сега“ — опита се той да прекъсне хода на мислите си. Замълча, но когато му се стори, че е разбрал отговора, заспа.

„По-добре да разговаряме насън. Насън по-бързо схващаш, по-дълбоко разбираш. Ти каза на Професора, че по време на съня нишката на твоите дневни занимания не прекъсва. Всъщност не е така и ти отдавна си се убедил в това. Нищо не си научил нито когато си спал, нито когато си бил буден. Ти просто си се убедил постепенно, че владееш китайския. В един прекрасен ден ще установиш, че знаеш и други езици, каквито пожелаеш. Ти просто си спомняш онова, което си знаел в младостта, а после си го забравил. Например албанската граматика…“

Това напомняне го стресна така силно, че се събуди и запали лампата. Не можеше да повярва на случилото се, дори сега, след като беше минала цяла седмица. Никога през живота си не беше учил албански език. Преди двайсет години си купи граматиката на Майер, но не отиде по-далече от предговора и оттогава не я беше разгръщал. Но миналата седмица, като разопаковаше пакета с книгите от дома си, попадна точно на тази граматика. Отвори я и с вълнение и страх откри, че разбира всичко…

Сега скочи от леглото и пристъпи към етажерките с книги — толкова много му се прииска още веднъж да провери своето откритие. И тогава от отворения прозорец го стресна непознат глас:

— Вие какво, не спите ли?

Върна се в леглото и ядосано прошепна:

— Нека не мисля сега, да не мисля за нищо.

— А аз какво ти говоря още от първата болнична нощ? — дочу той.

И тогава се досети какво точно се е случило. Електрическият заряд на мълнията — с огромната си сила, стоварила се направо върху него, пронизала цялото му тяло, беше възстановила всички клетки от неговия организъм и бе разширила по фантастичен начин възможностите на мозъка. Но този електрически заряд сътвори в него и нова личност, нещо като двойник, с когото той, главно насън, беседваше — в повечето случаи мирно, но понякога и до скарване.

Да, напълно е възможно тази нова личност да се е формирала, докато е траело оздравяването, при това — в най-дълбоките пластове на неговото подсъзнание.

Като повтори за себе си няколко пъти това обяснение, той чу: „Добре намерено: двойник! Точно това ти трябваше! Но не бързай да докладваш на Професора.“

Не можеше да разбере и това предизвикваше у него леко удивление и досада, защо постоянно си напомняше за мерките за предпазливост, след като решението бе отдавна прието — всъщност нямаше нужда да взема решение, просто знаеше, че по друг начин не би могъл да постъпи. Професора свеждаше разговорите си с него единствено до хиперамнезията и до прогресиращото отмиране на миналото.

— Ако искате, ще ви донесат ръкописите и папките с вашите материали — предложи му веднъж той. — При вашите сегашни интелектуални възможности ще можете да завършите работата си само за няколко месеца…

Панически вдигна нагоре ръцете си и извика:

— О, не, не! Това вече не ме интересува… То е…

Професора го прекъсна разочарован:

— Но това е трудът на вашия живот.

— Не, това трябва да се пренапише от първата до последната страница, а аз не съм убеден, че вече си струва. Нека да си остане както си е, opus imperfectum — просто един незавършен труд… Исках да ви попитам, господин Професоре — смени темата той, — ако, разбира се, не е някаква тайна. Забелязали ли са нещо около мен през последната седмица? Какво докладват пазачът и останалите служители?