Мирча Елиаде: Младост без младост (Фантастична проза)

— Защо скрихте от нас, че можете да отваряте очите си? — дочу нечий мъжки глас и пред погледа му изникна лицето на дежурния лекар.

Лекарят беше такъв, какъвто подсказваше и гласът му: висок и сух, брюнет, започнал да оплешивява.

Изглежда лекарите го бяха подозирали и следили.

— И сам не зная! — отвърна, гълтайки сричките. — Може би исках първо сам да се уверя, че не съм изгубил зрението си.

Лекарят го погледна замислено и се усмихна.

— Интересен човек сте! Когато Професора ви попита на колко сте години, вие отговорихте — на шейсет.

— На повече съм, извинете!

— Няма нищо! Навярно сте чули какво говорят санитарките?

Със смирен жест на виновен ученик той наведе глава. Какво казаха санитарките ли? Той наистина ги беше чул.

„На колко години каза, че бил — на шейсет? Шегува се гълъбчето. Ти сама видя, когато го миехме: млад мъжага в силата си, дори и четиридесет няма…“

— Не бих искал да си помислите, че ви шпионирам или че искам да донасям за вас на началството. Но Професора все пак трябва да е информиран и ако той реши…

Друг път би се обидил — или би изпитал страх, но сега вместо това, видя се, че чете, отначало за себе си и наум, а след това и на глас, макар и шепнешком, едно от любимите си стихотворения — „Забавената смърт“ от Джузепе Унгарети:

Беше открил за себе си тези стихове двайсет и пет години след развода. И когато ги четеше, винаги си мислеше за нея. Жива ли беше тази любов, в която й се бе обяснил сутринта на дванайсети октомври деветстотин и четвърта, когато излязоха от сградата на Съда и се отправиха към парка Чишмиджиу? Тогава, на сбогуване, й целуна ръка и изрече: — Желая те… да! Всичко, което сега мога да ти кажа, ти го знаеш… Но искам да запомниш още нещо — ще те обичам до края на живота си…

Дали я обичаше, както преди? Не беше много сигурен, но мислеше за нея, когато четеше:

— Убедихте ли се, че вече сте извън опасност?

Така го поздравяваше сутрин Професора и му се усмихваше.

Той се оказа по-внушителен, отколкото си го представяше. Ниският му ръст се компенсираше от изправената стойка и гордо вдигнатата глава — човек можеше да се смути от царствената му осанка и побелелите коси. Дори като се усмихваше, той респектираше събеседника и не изгубваше суровостта на чертите си.

— Вие не сте просто „интересен случаи“, а „казус“. Няма правдоподобно обяснение — нито у нас, нито в чужбина. При пряк удар от мълния човек загива мигновено… или най-много след десет-петнайсет минути. В редки случаи остава парализиран, ням и сляп. Докато вие сте истинска загадка. Дори не знаем благодарение на кой рефлекс не отворихте уста цели двайсет и три дни и се наложи да ви храним изкуствено. Сигурно все пак разтворихте устни по принуда, заради зъбите, които вече не се държаха за венците. Имахме намерението да ви изработим протези, за да можете да се храните и, което е още по-важно, да говорите нормално. Но виждам, че вече няма нужда, рентгенът показва, че ви никнат нови зъби, пълен набор, два реда!

— Не може да бъде! — прошепна той изумен.

— Същото казват терапевтите, както и зъболекарите, просто това е невъзможно. Но рентгенът не остави никакво съмнение. С една дума — „казус“! Вие всъщност не сте „жив мъртвец“! Тук просто има нещо друго, но какво точно е то, все още не знаем…

„Трябва да бъда по-внимателен, да не допусна някоя грешка, защото ще ме разобличат. Ако не днес, утре ще започнат да ме разпитват: име, адрес, професия? Всъщност от какво мога да се страхувам? Нищо лошо не съм направил. Никой не знае нито за белия, нито за синия плик.“

Искаше да запази анонимността си, да остане до нивото на стискането на чуждия пръст в отговор на въпроса: „Чувате ли ме?“

За щастие, заради зъбите, говореше зле. Нямаше да му е трудно засега да се преструва и да дъвче думите си… Ами ако го помолят да напише нещо? За първи път погледна внимателно дясната си ръка. Кожата беше гладка и явно ставаше все по-свежа. Опипа внимателно лявата си ръка с дясната, докосна с два пръста бицепса. Да, наистина! Нима този четириседмичен пълен отдих, тези хранителни разтвори и витамини, които му вливаха във вените…

„Млад мъж, в силата си!“ — нали така каза едната от санитарките.

А на сутринта дочу шепота на дежурния лекар: „Тихо, да не го събудите!“

И след това чужд, приглушен глас: „Не, не е той… Макар че трябва да се види как ще изглежда без брада… Ние търсим студент, не по-възрастен от двайсет и две години, а този е на около четиридесет…“