Мирча Елиаде: Младост без младост (Фантастична проза)

— Аз също — подхвана той — някога знаех наизуст почти целия „Рай“ на Данте, а сега… От младите поети също нищо не мога да запомня, колкото и да ги чета…

А сега?… Легнал и със затворени очи, без усилие можеше да си припомни съдържанието на множество неотдавна прочетени книги, цели строфи от поети като: Джузепе Унгарети, Йон Барбу или Дан Бота. А всъщност никога не ги бе наизустявал, само ги беше чел!… Що се отнася до „Рай“, неведнъж беше заспивал със своите любими терцини…

Страхът го прониза внезапно, както неочаквано се бе породил от това откритие.

„Повече не бива да мисля за това!“, заповяда си той. „Сега да превключа към нещо друго!“…

Но въпреки това продължи да рецитира стихове и да си преразказва съдържанието на прочетени книги.

„Господи, що за глупак съм бил! Та това е просто фалшива тревога…“

Но все пак, нещото се беше случило. Когато излезе от дома си, на улицата, установи, че всъщност не помни закъде се е запътил.

„Е, не може ли все пак да се случи? Може би просто съм бил уморен, макар да не е имало от какво да се уморя?…“

— Няма голяма полза от идването на това парижко светило — дочу гласа на дежурния лекар.

Някой, когото не можа да определи по гласа, възрази:

— Все пак каза, че имало и други подобни случаи. Например оня швейцарски пастор, който изгорял почти целият от мълния, а живял не знам колко си след това. Наистина беше доста смутен и направо онемя, когато видя нашия пациент.

— Тихо, че може и да ни чуе — прошепна дежурният.

— Ако ни чуе, още по-добре. Ще видим как ще реагира. И дали наистина е ням.

Несъзнателно, без да си дава сметка какво прави, той бавно разтвори устни. В същата секунда в ушите му загърмя, сякаш край него прелиташе тежкотоварен влак. И макар грохотът да го оглушаваше, продължи да раздвижва устни. И ето, че чу собствения си глас:

— Не! Не! Не! — и като си пое дъх, изхриптя: — Не, не съм ням! Не съм ням!…

Искаше да се изрази по-пространно, но нещо му пречеше. По шума в стаята разбра, че звуците, които произнесе, предизвикаха истински фурор. Устата му беше вече широко отворена, но не се решаваше да помръдне език. И когато неговият любим лекар Гаврила, медик с ярко призвание, както го определи още от самото начало, се приближи до леглото му, той отново повтори своето мучене и едва сега разбра защо му е толкова трудно да говори: при всяко движение на езика зъбите му се разклащаха, сякаш се готвеха да изпадат наведнъж!

— Значи това било — прошепна загрижено Гаврила. — Зъбите! И дори кътниците… Извикайте по селектора доктор Филип, нека изпрати някого по спешност, а може и сам да дойде, но с инструментите си.

И сякаш много отдалече отново се чу неговият глас:

— Да, тези зъби едва се държат. Може и да глътне някой от тях… Съобщете на Професора.

След миг той усети как хванаха с пинсета единия от предните му зъби и набързо го извадиха. Без никакво усилие! Започна да брои. Само за няколко минути доктор Филип успя с лекота да измъкне девет предни и пет задни зъба.

— Не разбирам как може да се случи това. Корените са напълно здрави. Трябва да се направи снимка. — Професора се приближи до леглото и докосна с два пръста дясната му ръка.

И тогава, вече без да се страхува, задвижи езика си, но колкото и да се стараеше, не можеше да произнесе това, което искаше; накрая се успокои и започна да ломоти наслуки едносрични думи като ден, нощ, хляб, сън…

На третата нощ му се присъни сън, които запомни от началото до края. Беше се върнал от Пиатра Нямц и отиваше към лицея. Но колкото повече се приближаваше до лицея, толкова повече го изпреварваха минувачите по улицата. Разпознаваше във всеки един от тях свои бивши съученици, които не бяха остарели през тези десет, двайсет или двайсет и пет години. Спря един от тях:

— Ти си Теодореску, нали? Къде отивате всички?

Юношата го погледна, усмихна се неловко, явно без да го познае:

— В лицея. Днес е стогодишният юбилей на нашия учител Доминик Матей.

„Нещо не ми се харесва този сън — повтори няколко пъти на себе си той. Не знам защо, но никак не ми харесва.“

Дочака появата на сестрата и се опита, не за първи път през последните дни, да отвори очи. През нощта забеляза някакво светещо синкаво петно. Сърцето му заби силно, притесни се и стисна очи. През следващата нощ видя отново същото светещо петно и разстроен, той се залови да брои на ум. Стигна до седемдесет и две и внезапно разбра, че това е светлината на някаква звезда, проникваща през тясното прозорче под тавана в дъното на стаята. Овладя радостта си и без да бърза, огледа помещението, в което го бяха настанили преди пристигането на доктор Бернар. Оттогава, щом останеше сам, особено нощем, отваряше очи, обръщаше глава наляво и надясно и започваше да изучава формите и цветовете, сенките и полусенките. Просто не можеше да се нарадва, че вече разполага с това блаженство — възможността да наблюдава или по-точно да съзерцава вещите и предметите край себе си.