Мирча Елиаде: Младост без младост (Фантастична проза)

— Няма защо да си толкова честолюбив — повтори Лаура. — Искаш да постигнеш всичко, нали? Да бъдеш философ, ориенталист, археолог, историк и не знам си какво още. Ще ти се да изживееш чуждите животи, вместо да бъдеш самият себе си, Доминик Матей, и да работиш само над своя талант.

— Над своя талант?! — скри радостта си и се престори на смутен. — За да се трудиш над нещо, трябва все пак първо да го притежаваш…

— Но ти определено имаш талант. В известен смисъл не приличаш на никого. Живееш не както живеем ние и разбираш живота по друг начин…

— Досега, а аз съм вече на двайсет и шест, все още нищо не съм направил, освен дето съм вземал изпитите си с отличен. И поне едно откритие, поне една оригинална интерпретация на единайсетата песен от „Чистилище“ да бях превел и коментирал…

В очите на Лаура се прокрадна сянка на тъга и може би разочарование.

— Защо непременно трябва ти да откриваш нещо? Имаш дар, живей си живота. За какво са ти тези открития, оригинални интерпретации? Твоят модел е сократовски или може би гьотевски. Представи си, че ти си Гьоте, но без съчиненията му!

— Не разбирам — развълнува се той.

— Всичко ли разбирате? — попита Професора.

— Аз… не особено, когато говорите бързо…

Всъщност прекрасно разбираше всичко, френският, на който говореше Професора, изглеждаше безупречен. Нали беше защитил дисертация в Париж. И дори превъзхождаше с елегантния си френски доктор Бернар, прочутото парижко светило…

— Отдавна ли разбрахте, че пациентът е в съзнание?

— Не, едва онзи ден — отговори Професора. — Дотогава неведнъж правих опити да разбера, но без резултат.

— И сте убеден, че той е стиснал палеца ви, така ли? Стиснал го е леко, в отговор на въпроса ви? А може би това е бил случаен рефлекторен жест, на който не би трябвало да обръщаме внимание сега?

— Повторих опита няколко пъти. Съветвам ви да го направите и вие, за да се уверите.

За кой ли път вече усети как чуждият пръст, внимателно и с подчертана деликатност, навлиза в свития му юмрук.

След което чу гласа на Професора:

— Ако разбирате какво ви казвам, моля, стиснете този пръст.

Стисна го и навярно с излишно усилие, защото доктор Бернар уплашено си отдръпна ръката. Но след миг прошепна на Професора:

— Traduisez, s’il vous plait… Преведете, моля — и отново вкара пръста си в юмрука. Чу се отчетливата френска реч: — Celui qui vous parle est un médecin français. Accepteriez-vous qu’il vous pose quelques questions? C вас говори един френски лекар. Съгласен ли сте да ви задам няколко въпроса?

Но той не позволи на Професора да преведе докрай втората фраза и отново стисна енергично чуждия пръст. Този път доктор Бернар не отдръпна ръката си, а попита:

— Vous comprenez le français?

Сега той повтори своето стискане, но без предишната убедителност. След минута колебание, доктор Бернар реши да уточни:

— Voulez-vous qu’on abandonne a votre sort?… Може би предпочитате да ви оставим на спокойствие?

Изпита почти сладострастно чувство от това, че ръката му остана неподвижна, сякаш беше гипсирана.

— Vous préférez qu’on s’occupe de vous?… Предпочитате ли да се занимаваме с вас?

Тогава той със сила стисна пръста.

— Voulez-vous qu’on vous donne du chloroforme? Искате ли да ви дадат малко хлороформ?

Отново разхлаби мишци и повече не се напрегна, докато му задаваха следващите въпроси:

— Etes-vous Jésus Christ?… Voulez-vous jouer du piano?… Ce matin, avez-vous bu du Champagne? Bue Исус Христос ли сте?… Искате ли да посви ри те на пиано?… Пихте ли тази сутрин шампанско?

— Да опитаме още веднъж. Може би той не разбра въпросите. Ще го попитам на румънски — и повиши тон: — Ние искаме да разберем вашата възраст. На всяка десетица стискайте палеца ми.

Това продължи още около половин час, в течение на който се установи, че той не живее в Букурещ, че има само един далечен роднина тук, на когото не е наложително да се съобщава за нещастния случай, че е съгласен да направи и най-рискования тест, за да се провери дали е оцелял очният му нерв.

Слепотата на Джовани Папини беше за него първият сигнал. Цяла седмица се опитваше да убеди себе си, че проблемът не е в неизбежните старчески промени. И че ако пет пъти е повторил разказа си за Папини, когото не пожелал да оперира нито един хирург, то е било само защото го е разтърсила трагедията на любимия му писател. Но в края на краищата призна пред себе си, че опитва да се самоизмами. Преди година доктор Некулае му беше намекнал, че атеросклерозата не се лекува. Наистина, не му беше поставил такава диагноза, но все пак го предупреди:

— На определена възраст човек може да очаква всичко. И аз имам проблеми с паметта. От известно време вече не мога да запомня нищо наизуст, а сега има толкова хубави стихове от млади поети!…