Мирча Елиаде - Младост без младост (Фантастична проза)

— Значи е въпрос на памет? — попитах.

— Да, на фотографска памет — потвърди, като подчертаваше всяка сричка.

Вратата се отвори и затвори и дочу леки стъпки и някакви непознати гласове.

— Да видим какво ще каже Професора. Ако питате мен, аз често ще…

Държаха на мнението си! Било невъзможно! Понрави му се този глас. Издаваше млада, жива, отзивчива натура, влюбена в своята професия.

— … епидермата е изцяло обгорена, а той е жив вече цели двайсет часа и ако съдим по всичко, не усеща никаква болка. Преляхте ли му кръв?

— Само веднъж, тази сутрин. Стори ми се, че стене. А може да е било случайно или насън.

— Установиха ли самоличността му? Какво друго намериха освен тялото?

— Само дръжка от чадър. Всичко е изгоряло. При това, представете си, дръжката е от дърво. А от дрехите му няма и помен. Което дъждът не е успял да измие, се е разпиляло по пътя и в колата…

И той знаеше, че не би могло да бъде друго, но все пак докладът на дежурния лекар го успокои. Значи двата плика в джоба на сакото му също бяха изгорели…

Лекарят затвори вратата след себе си, но недостатъчно плътно и той, без да иска, чу:

— Съвсем е грохнал нашият Достопочтен. Вече за пети път каза…

И какво от това? След онази информация в „Ла Фиера Летерария“ за италианския писател Джовани Папини, който ослепял, но нито един хирург не се решавал да го оперира? За човек като Папини, който не би могъл да живее без четене, трагедията наистина е невероятна. Но може би Ваян беше прав: аз съм изтощен до крайност…

Младият глас отново го попита:

— И какво още те сполетя? Изостави китайския… после?

— Не, не го изоставих. Продължих да уча по десет-петнайсет йероглифа на ден, повече за свое удоволствие, а и това ми помагаше да разбирам преводите на китайски текстове… Аз, естествено, бях дилетант…

— Още по-добре — прекъсна го Лаура и пак го докосна леко по ръкава. — На този свят са нужни и хора с въображение, за да се радват на откритията, които правят големите ерудити. Ти изостави китайския и добре стори… Но спомена и някакви трагедии…

Погледна я, без да каже нищо. Не се отличаваше с кой знае каква хубост сред останалите студенти, но явно беше, че тя самата е по-особена. И как иначе трябваше да си обясни с какво го привлича и защо непрекъснато я търси из аудиториите, където не бе влизал от три-четири години, откакто защити дипломната си работа? Сигурно можеше да я открие на лекциите при Титу Майореску. Да, там ще я причака и както обикновено, ще я изпрати до вкъщи.

По пътя минаха през парка Чишмиджиу и седнаха за минута на пейка до езерото.

— Е, признайте, какво още? — повтори въпроса си тя и със спокойна усмивка издържа неговия поглед.

— Вече ти казах, че в лицея обичах математиката и музиката. Но също така историята, археологията и философията. Исках да овладея всички науки. Държах да бъда специалист, работех много, проучвах текстовете в оригинал, защото просто ми се повдига от импровизациите и повърхностните интерпретации…

И той вдигна по момчешки ръце.

— Ти си най-честолюбивият човек, когото познавам. И може би най-страстният.

Беше привикнал към техните гласове и започна да ги различава: три дневни сестри и две нощни.

— Ако този тук има късмет, ще се спаси от мъките тия дни. Казват, че който умре през Страстната седмица, отива направо в Рая.

„Тази жена има добро сърце, жали ме, не е като другите. Грижи се за спасението на душата ми. Ами ако тя прекъсне системата ми… от добри чувства? Ще доживея ли до идването на дежурния лекар сутринта? Всъщност той може и да не разбере какво е станало. Но Професора наистина ще забележи. Неговата чест е засегната, ядосва се, че не може да обясни моя случай и е готов да запази живота ми, заради науката.“

Веднъж, вече уморен от тази загадка, Професора с леко, внимателно движение докосна клепачите му и промърмори:

— Изглежда, че очите му не са изгорели, но още не знаем дали не е ослепял. Всъщност не знаем нищо…

Чуваше го не за първи път.

— Не ни е ясно дори дали е в съзнание — каза Професора, — дали ни чува и ако е така, разбира ли ни, или не.

Да, той ги чуваше, дори познаваше неговия глас и всичко разбираше! Но какво от това?

— Ако разбирате какво ви говоря, — гръмко произнесе Професора — стиснете палеца ми!

Бих се зарадвал да му дам знак, но аз не чувствах нито своите, нито чуждите пръсти.

А Професора добави:

— Да издържи поне още пет дни!…

След пет дни, по думите на един от асистентите на Професора, беше обещал на път за Атина да се отбие доктор Жилбер Бернар, някакво си там парижко светило.