Мирча Елиаде - Майтреи. Змията

Изглежда, че въпросът я интересуваше твърде много, защото дори не остави капитана да отговори, а заприбавя множество подробности и обяснения.

— … Знаеш ли, понякога, когато ми се случи да почувствам, че вече съм преживяла точно същите неща, ме обхваща ужас…

В този миг й се стори, че ще й се случи същото и сега. Не, не беше възможно. „Капитан Мануила не съм срещала никога“ — каза си тя, за да се успокои. И все пак почувства леко замайване.

— Ако съжалявам, че не се записах да следвам и философия — каза Владимир, — то е именно заради тези проблеми на душата. При нас, в Историческия факултет, нищо интересно не се разисква…

Господин Соломон беше излязъл на верандата.

— Кой иска чай, кои иска кафе и кой иска грамофонни плочи? — попита той весело.

Стамате се засмя. Стори му се много на място това прекъсване. Стере все му приказваше за петнистия тиф в Яш по време на войната и той не можеше да слуша разговора на групата до тях. Чуваше от време на време много ясно всичко, което казваше Лиза. С каква радост би й отговорил. Толкова неща може да й разкаже, да обсъди с нея. И дори с Рири, която изглежда много свястно момиче…

— Решавайте бързо! — чу се отново гласът на господин Соломон.

— Бихме могли да потанцуваме — прошепна Рири.

Всички се отправиха към верандата. Стамате остана малко назад.

— … Имаш силно аналитичен ум — чу той гласа на Лиза.

Когато колите потеглиха от Фиербинц, вече се свечеряваше. Горещината съвсем беше изчезнала. Хоризонтът започваше да се разширява.

— Ще бъде великолепна вечер — каза Дорина, обърнала лице към капитан Мануила.

— Жалко, че шосето не е асфалтирано… — ядосваше се Владимир:

Тяхната кола наистина се придвижваше трудно. Не беше валяло отдавна и на места имаше цяла педя прах.

— Щом свием към гората, пътят ще се оправи — каза шофьорът.

Лиза се облегна назад върху седалката на колата и жадно вдиша полския въздух. Колко хубаво, че Стере остана назад, в другата кола, която щеше да пристигне половин час по-късно…

— Коя е тази звезда? — протегна ръка да покаже Дорина.

— Вечерницата! — възкликна Владимир. — Нима не знаеш поне толкова астрономия?

Капитан Мануила се усмихна и каза вежливо, без да се обръща:

— Госпожицата вероятно никога не е била влюбена… Вечерницата се разпознава и без астрономия…

— Така е — потвърди Лиза. — И Еминеску е писал… Дорина веднага се опита да си припомни стиховете от „Хиперион“ 30 30 Стихотворение от румънския поет Михай Еминеску (1850–1889). — Б.пр. , но успя да възстанови в ума си само няколко строфи.

— Трябва да е много хубаво да живееш извън града, в малка къщичка някъде на село!… — каза отново Лиза.

В този момент й се струваше, че е истинско щастие да имаш вила недалеч от Букурещ, в гората край някое езеро. Преди няколко месеца беше гледала един американски филм, който показваше много такива елегантни вили в покрайнините на града — бели къщички с широки тераси, потулени в гората. И до Снагов има луксозни вили, на самия бряг на езерото, и там на кея пред терасата чака и леко се поклаща моторна лодка. Като в чужбина…

— … Да се отървеш веднъж завинаги от хората, шума, телефона — добави мечтателно тя, като продължаваше да гледа небето.

Тишината и отблясъците на залеза действаха така успокояващо, че на Лиза й се искаше да бъде наистина преуморена, съсипана от столичния живот, за да може по-пълно да се радва на тези нови красоти. Представи си, че е светска дама, уморена от бурни нощни развлечения, изтощена от дипломатически балове и чайове, разочарована от авантюри — една филмова героиня, на която животът досега не е отказвал нищо и която все пак, в дъното на душата си, продължава да бъде неудовлетворена. Тя би искала нещо друго, винаги нещо друго…

Обърна глава към капитан Мануила и го погледна с чувство на безгранично превъзходство, примесено с ирония, но същевременно и с топлота. Ех, само ако знаеха…

— Днес луната ще бъде прекрасна — каза Дорина. — Би трябвало да побързаме, за да ни остане време за разходка.

Бяха свили вече по отклонението за манастира. В далечината, скрит сякаш зад хоризонта, се мяркаше гребенът на манастирската гора.

— Какво ли правят другите? — попита Дорина и се обърна назад. — Дали колата им е тръгнала?

Другите бяха съпрузите Соломон, Стере, Стамате и Рири. Те щяха да дойдат с колата на един приятел лесовъд. Бяха тръгнали доста по-късно, но колата беше по-хубава и вече ги наближаваше. На хоризонта зад тях се появи облак прах.