Мирча Елиаде - Майтреи. Змията

Жените се засмяха, най-вече госпожа Соломон.

— Ужасно! Никак не преувеличавам — повтори Андроник. — Дори няма да посмеете да ме вземете в колата. Освен ако нямате някой сандък за багаж.

Говореше така искрено, така спонтанно, че и капитан Мануила не можа да сдържи смеха си.

— Мислите ли, че ще има време да се разходим с лодка? — попита Владимир.

Господин Соломон погледна часовника си. Той продължаваше да се чувства домакин и тук, в манастира. Впрочем и тук пак той беше уредил всичко. Манастирската приемница на него беше поверена. Почти всички монаси го познаваха.

— Осем без четвърт! — каза господин Соломон. — Ако не сте гладни…

— Стига с това ядене, драги, цяла нощ ще седим на трапезата — обади се Лиза.

Тя искаше непременно да се разходи с лодка заедно с младия непознат. Господин Соломон почувства по тона на Лиза, че е направил гаф, като им спомена за вечерята.

— Както искате — каза той. — Само да намерим лодка…

Андроник беше отишъл съвсем близо до водата. Цяло чудо бе, че не затъна в мократа, с угаснал блясък тиня. Наблюдаваше сякаш много внимателно някаква точка в средата на езерото.

— Да не се подхлъзнеш! — извика му Стере. — Това езеро е дяволски опасно…

Младежът извърна глава и се усмихна някак неспокойно.

— Нима аз не го познавам? Гледах сега да видя дали ще си припомня точно мястото, където потъна лодката ни преди около две години и щях да се удавя…

— Какво говориш! — уплаши се господин Соломон.

Андроник се изкачи на брега при останалите. Изглеждаше променен: замислен, почти меланхоличен. Беше пъхнал отново ръце в джобовете. Крачеше бавно, като че се връщаше от погребение.

— Щях да се удавя… това е твърде меко казано — добави той. — Тогава се удави един мой приятел, адвокатът Хараламбие…

— Как, и ти ли беше в лодката? Невероятно! Когато спомена за удавянето, точно щях да ти припомня за Хараламбие… Какво съвпадение! Знаеш ли, и аз го познавах. Когато научих, ми се искаше да дойда, но не помня какво се случи и не можах…

— Имаше дело в този ден — припомни му госпожа Соломон.

— Така беше — потвърди господин Соломон. — Имах една неприятност… Колко жалко за човека!…

— Но как се случи? — попита Дорина развълнувана…

Сега Андроник я привличаше още повече, опияняваше я. Преминал през толкова опасности… Среща смъртта всеки час… С него бяха свързани толкова приключения, толкова тайнственост и мъжественост, че Дорина го загледа замаяна. Като че някаква огромна сила я смазваше, но преди това я притегляше близо, много близо до този красив непознат, с когото все пак не можеше да свърже надеждите си. В същия момент почувствува, че капитанът й е още по-безразличен, още по-чужд. Видя го как стои и слуша, прихванал с дясната си ръка копчето на горния джоб на куртката.

— Как е могло да се случи такова нещастие? — повтори Дорина.

— И аз не мога да си обясня какао точно стана — бавно каза Андроник. — Та не за първи път гребяхме в това езеро. И все пак някъде там, в средата — показа той с ръка, — лодката се завъртя няколко пъти на място и се обърна…

— Вероятно е имало водовъртеж — каза Стамате.

— Несъмнено е имало — отговори Андроник, след като задържа за миг погледа си върху него. — Но и това не беше чак толкова страшно. И двамата плувахме добре. Пък имахме и лодката, можехме да си помогнем… но тя потъна, господа, потъна, сякаш беше омагьосана и я теглеше олово…

Помълча малко. Всички бяха развълнувани, неспокойни. Беше им минало желанието да се разхождат с лодка. И сякаш изведнъж беше мръкнало. Мракът се спускаше на талази откъм гората.

— Имаше много папур под водата — каза господин Соломон. — Зная, че после в игуменството ставаше дума да го изкоренят напълно… Но израства пак…

— Това е проклятието на тръстиката — отвърна Андроник, — да не умира никога, вечно да расте изпод водата…

— И бързо ли потъна? — попита Лиза.

— Аз зърнах само главата му за няколко секунди, после потъна… Питам се как аз успях да се спася…

— Господ ти е помогнал — каза госпожа Соломон.

Андроник не успя да сдържи тъжната си усмивка, която застина на устните му.

— Може и така да е — отговори той меко.

Тръгнаха бавно и вкупом по брега на езерото. Владимир гледаше с копнеж лодката, която остана зад тях, вързана за едно колче. Андроник сякаш си спомни нещо, тъй като изведнъж спря, извади ръце от джобовете и се засмя.

— Но това не трябва да ни плаши — извика той изведнъж. — Това не означава, че ние няма да се разходим с лодката!…