Мирча Елиаде - Майтреи. Змията

— Какво става, драги? — попита госпожа Соломон.

— Сега дайте залозите — каза отново Андроник, без да отговори на въпроса. — Сложете ги всичките в една шапка…

Погледна бързо мъжете от групата. Шапка имаше само Стере, а капитан Мануила — фуражка.

— Ще помолим господин капитана да ни заеме фуражката си — каза учтиво той.

Усмихнат, капитан Мануила я свали и му я подаде.

— Благодаря. Сега кой ще дойде с мен да сложим знак на дървото? — попита отново Андроник.

На Дорина й се искаше да отиде тя, но Рири и Владимир я изпревариха.

— Че обяснете и на нас каква е тази нова игра — каза Лиза ядосана.

— Ще разбереш ей сега — отвърна кротко Дорина. — Знаеш ли, това е един вид гоненица в гората… Но не трябва да се страхуваш, както и не трябва да се спъваш, да падаш. Иначе ще изтече минутата…

Очите й продължиха да следят групичката на тримата, които отиваха да означат дървото.

Играта започна и пръв хукна да бяга Владимир. Беше взел залога на Дорина, кърпичка, завързана с шнурче от мартеничка. Тичаше възбуден, на големи скокове, като се пазеше от дънерите. Зърна дървото отдалече. Там, в хралупата, се намираха неговият залог и запалката на Андроник. Владимир щракна запалката, смени залозите и побягна обратно, по друга пътека. Чу сигнала на Стере:

— Вторият!

„Дано само запалката гори, докато стигне Дорина“ — помисли си Владимир. Обърна глава назад. Между дърветата се мяркаше бялата блузка на девойката.

— Владимир! — извика Дорина. — Не се отдалечаван много, че ме е страх!…

— Ще загубя залога! — извини се Владимир.

Дорина потърси дървото със светлинката. Не се виждаше нищо. А ако е духнал вятър и я е угасил?… Затича още по-силно, като притискаше с длани гърдите си. Колко ли секунди бяха изтекли? Гледаше неспокойно пред себе си. „Дали не обърках пътя?“ Изведнъж разпозна дървото. Виждаше се големият лист хартия, който Андроник беше поставил като знак. Когато се приближи, Дорина зърна в хралупата трепкащата светлинка на запалката. Взе я в ръка развълнувана. Угаси я, после я подържа няколко секунди в дланта си, без да съзнава какво върши. Бързо смени залозите. Сега трябваше да тича Стамате; неговият залог беше автоматична писалка. Толкова лесно се държи в ръка, когато тичаш…

— Третият! — чу тя отдалече гласа на Стере.

Изведнъж се уплаши, че ще закъснее, и бързо хукна обратно. Като че сега беше станало още по-тъмно. Трябваше да заобиколи осветеното място, за да стигне при групата по друг път. Ала тя тръгна по същата пътека. След няколко секунди видя пред себе си една сянка, която тичаше страхливо, на големи скокове. Чу дишането й. Стамате тичаше с допряна до гърдите брадичка, със свити юмруци. Искаше да бие рекорд.

— Сбъркали сте пътя! — извика внезапно той, когато се сблъска с Дорина така, че едва не я прегърна.

— Стана ми страшно! — изкрещя Дорина, без да спира да тича.

„Нима ще изгубя залога, като се връщам пак оттук?“ Тази мисъл я развълнува. Може би Андроник, който трябваше да бяга пети…

— Оттук ли се идва? — попита я Стере, когато пристигна.

Стоеше с часовник в ръка, сериозен, почти тържествен. Беше наистина поласкан, че е избран за арбитър. Единствен той имаше такъв силен и ясен глас, който да се чува до избраната полянка…

— Беше ме страх да мина от другата страна — заоправдава се Дорина с ръка на сърцето. — Да не срещна някоя змия…

Жените се разпищяха.

— Тук няма змии — каза Андроник, уверен в себе си.

— Четвъртият! — рязко извика Стере, без да вдига очи от циферблата на часовника. — Лиза, бягай!

Лиза хукна като изстреляна. Откакто беше тръгнал Стамате и беше разбрала, че идва нейният ред, стоеше с напрегнати мускули и с впити в мрака очи. Проследи как сянката на Стамате се изгуби между дърветата. Беше я малко страх от нощта, която чакаше само на няколко крачки от нея, за да я погълне, да я смаже със самотата си. А когато чу Дорина да говори за змии, почувства студени тръпки да полазват по гърба й, но думите на Андроник я успокоиха… Та нали беше само игра. Две минути сама в гората. И после — след нея идваше Андроник…

Стигна бързо до дървото с белия знак. Смени залозите, после потърси запалката, която беше угаснала. Намери я. Вероятно беше духнал вятър или този загубен Стамате не беше успял да я запали както трябва. Облегна се на дървото. Сърцето й тупкаше силно, но не от тичането. Изведнъж й беше станало студено. Толкова студено, че от време на време й тракаха зъбите.